Започнах да осъзнавам истината. Отново потупах с крак по земята под мен, а след това и наоколо.
– Ние сме... – Задавих се. – Намираме се в... намираме се в…
– Облаците – каза кръстницата ми, кимайки с глава. – Или поне на теб ти изглежда така. Вече не сме в света на смъртните.
– Значи, сме в Небивалото. В Страната на феите?
Тя поклати глава и заговори с приглушен, почти благоговеен глас.
– Не. Това е междинният свят, временно място. Където Чикаго и Страната на феите се срещат и се презастъпват. Чикаго-над-Чикаго, ако така предпочиташ. Това е мястото, което призовават кралиците, когато Ший възнамеряват да пролеят кръв.
– Призовават? – попитах с тих глас. – Тоест го създават?
– Може и така да се каже – отвърна Лий със също толкова тих глас. – Подготвят се за война.
Завъртях се бавно, опитвайки се да свикна с тази мисъл. Стояхме на възвишение, а около нас се простираше просторна долина. Стори ми се, че различавам недалече от нас нещо като покрит с мъгла езерен бряг. През облачния пейзаж течеше река.
– Чакай малко – казах аз. – Това ми изглежда... познато. – Чикаго-над-Чикаго, беше казала тя. Започнах наум да добавям сгради, улици, светлини, коли, хора. – Това е Чикаго. Теренът.
– Това е негов модел – съгласи се Лий. – Изработен от облаци и мъгла.
Продължих да се въртя на място и забелязах зад себе си камък, сив, огромен и зловещ, тревожно материален сред обкръжаващата го мъглива белота. Отстъпих назад от него и видях формата му – маса, направена от масивна каменна плоча, с каменни крака, дебели като колоните на Стоунхендж. По повърхността й се виеха писмена – руни, които ми се струваха смътно познати. Норвежки може би? Някои от тях приличаха повече на египетски. Като че ли бяха взети от няколко различни източника, което ги правеше нечетливи. Отново проблесна светкавица и вълна от синкавобяла светлина заля масата; за миг руните засияха като неонова реклама в Лас Вегас.
– Чувал съм за това – казах след известно време. – Преди много години. Ебенизър го нарича Каменната маса.
– Да – прошепна кръстницата ми. – Кръвта е сила, дете. Кръвта, пролята върху този камък, става завинаги част от онзи, който го притежава.
– Който го притежава?
Тя кимна и зелените й очи проблеснаха.
– През половината година масата принадлежи на Зимата. През другата половина – на Лятото.
– Значи, си я предават едни на други – измърморих аз и най-накрая се усетих. – По време на зимното и лятното равноденствие.
– Да. Сега масата е притежание на Лятото. Но не за дълго.
Пристъпих към масата и протегнах ръка. Въздухът около нея буквално потрепери под натиска на пръстите ми и кожата ми буквално се надипли като под порива на силен вятър – но не почувствах нищо. Докоснах повърхността на масата и почувствах силата в нея, която жужеше в руните като електричеството във високоволтов кабел. Тази енергия ме опари с внезапна, яростна топлина и аз отдръпнах ръката си. Пръстите ми изтръпнаха, а ноктите на два от тях, които бяха докоснали повърхността, почерняха по краищата. От тях се издигна дим.
Тръснах ръката си и се обърнах към кръстницата ми.
– Да видим дали съм разбрал правилно. Пролятата върху масата кръв се превръща в сила за онзи, който я притежава. Сега е Лятото. Но след утре вечер ще премине в ръцете на Зимата.
Лий мълчаливо наклони глава.
– Не разбирам защо това е толкова важно.
Тя погледна намръщено масата и закрачи бавно около нея по посока на часовниковата стрелка, без да отмества очи от мен.
– Масата не е просто хранилище на енергия, дете. Тя е проводник. Разпиляната по повърхността й кръв не носи със себе си само живот.
– Сила – казах аз. Намръщих се и скръстих ръце. – Значи, например ако върху нея се пролее кръвта на магьосник…
Тя се усмихна.
– От нея ще излезе огромна сила. Смъртен живот, смъртна магия, вляна в ръцете на кралицата, която владее масата.
Преглътнах и отстъпих назад.
– Ох.
Лий завърши обиколката си на масата и спря до мен. Огледа се крадешком, после ме погледна в очите и каза с едва чут глас:
– Дете. Ако оцелееш след този сблъсък, не позволявай на Маб да те доведе тук. Никога.
Ледени тръпки ме полазиха по гърба.
– Да. Добре. – Поклатих глава. – Кръстнице, все още не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Защо масата е толкова важна?
Тя махна с ръка наляво и надясно, към издигащите се един срещу друг хълмове от двете страни на долината. Погледнах към единия и присвих очи; зрението ми внезапно се беше замъглило. Опитах се да погледна към другия, но се случи същото нещо.