– Не мога да виждам – казах аз. – Покрити са с воал или нещо подобно.
– Трябва да видиш, за да разбереш.
Поех си дълбоко дъх. Магьосниците могат да виждат неща, които нормалните хора не могат. Това се нарича Зрение, Трето око и с разни други имена. Ако магьосник използва Зрението си, той може да види магическите сили в действие, заклинанията като плитки от неонови светлини, воалите като проекция на екран. Магьосническото Зрение показва нещата такива, каквито са, и винаги гарантира доста смущаващо преживяване, по един или друг начин. Онова, което виждате със Зрението си, винаги остава с вас. Добро или лошо, то никога не напуска съзнанието ви, сякаш току-що сте го видели. За пръв път използвах Зрението си на четиринайсет години, когато погледнах към един малък дървесен дух. Все още идеално си спомням вида му, сякаш току-що съм го погледнал – малко, като нарисувано същество, което беше отчасти градински гном, отчасти катеричка.
Оттогава съм виждал и по-лоши неща. Много по-лоши. Демони. Осакатени души. Измъчени духове. Всичко това е останало в съзнанието ми. Но съм виждал и хубави. Един или два пъти съм зървал същества с такава красота, чистота и сияние, че бях готов да заплача. Но всеки път ми става малко по-трудно да живея с това, да нося натрупаната му тежест.
Стиснах зъби, затворих очи и внимателно отключих Зрението ми.
Повторното отваряне на очите ми ме накара да залитна, защото бях връхлетян от бурна вълна впечатления. Облачният пейзаж беше наситен с магически енергии. Намиращият се на юг хълм беше покрит с дива зеленина и златиста светлина, която се спускаше над пейзажа като полупрозрачна градина; зелени лозници, златни цветя, пъстроцветни проблясъци, които танцуваха между тях, впиваха се в рохката почва и застиваха на място с толкова жизнена и ярка светлина, че не можех да гледам право в тях.
От другата страна – студено сини, лилави и зеленикави енергии се разстилаха като ледени кристали, с бавната и непреклонна сила на глетчери; на места настъпваха енергично напред, другаде се топяха, най-вече край криволичещите потоци, които прорязваха долината.
Контрастиращите си енергии се придържаха към върховете на хълмовете, към центрове на светлина, ярки като малки слънца. Сред тази светлина с усилие различих сенките на същества, но дори те влияеха силно на сетивата ми. Усещах топлина, задушаваща жар, която ми пречеше да дишам, притискаше се в мен и ме изгаряше. Усещах студ, ужасен и абсолютен, обвиващ ме с ледените си пипала, изсмукващ силата ми. Тези усещания ме връхлетяха със сила, която бе толкова ужасяваща, възбуждаща и великолепна, че аз паднах на колене и заплаках.
Енергиите воюваха една срещу друга – усещах го, макар да не разбирах същността на техния конфликт. Те се сплитаха в едва доловими сблъсъци на тъмнина и светлина, обсипвайки околността с петна в топли и студени цветове. Полета в червено, златисто и яркозелено заставаха срещу празни, мъртви късове от синьо, лилаво и бледнеещо бяло. Оформяше се някакъв шаблон, структура, която не бе съвсем завършена. Приличаше много на шахматна дъска. Само в центъра й, край масата, шаблонът беше нарушен; широка площ от Лятна сила в зелено и златно ограждаше Каменната маса, докато тъмният кристален лед на Зимата настъпваше бавно и едва забележимо.
Тогава го разбрах. Видях срещу какво съм се изправил, видях чистата сила на двете кралици на феите и тя беше огромна. Каквато и сила да успеех да събера, тя щеше да е просто искрица в тези сияещи фонтани от светлина и магия. Тази енергия бе съществувала от зората на живота и щеше да остане до края му. Тази енергия бе пораждала в смъртните свещен ужас – и най-накрая разбрах защо. В тази игра аз не бях дори пешка. Бях просто насекомо край гиганти, стръкче трева край огромни дървета.
И всичко това излъчваше някаква ужасяваща притегателна сила, която призоваваше магията ми, пораждаше в мен желание да се хвърля в тези пламъци, в този безкраен леден студ. Сигурно нощните пеперуди гледат към инсектицидните лампи така, както аз гледах кралиците на феите.
Успях да откъсна погледа си от тях, като закрих лицето си с длани. Свлякох се на земята и се свих на кълбо, опитвайки се да изключа Зрението, да спра достъпа на тези картини до съзнанието ми. Треперех и се опитвах да кажа нещо. Не съм сигурен какво. Излязоха само пелтечещи, нечленоразделни звуци. След това вече не помня нищо, докато студеният дъжд не започна отново да ме пляска по бузата.