Участие на младия Константин Дъновски в черковните проблеми на Варна
Такава е била обстановката, която заварва във Варна младият Константин Дъновски. Дошъл с надеждата за родолюбива просветна работа, той се сблъсква с една безперспективна действителност. Към всичко това като се прибави и обстоятелството, че неговото ежедневие протича в бакърджийския дюкян на вуйчо му, можем да си представим как се е чувствал младият ентусиазиран българин. Единствена пролука той намира във възможността да се черкува в празничните дни в митрополитската църква „Св. Богородица“, където от църковния клир пригласял на провежданата литургия. Вместо оглушителния шум на медникарската работилница младият Константин предпочитал църковните псалмопения, макар че са се извършвали на гръцки език.
Гръцкият владика Порфирий харесва звучния глас на младия юноша и го назначава за черковен певец във варненската катедрална църква „Св. Богородица“. Така Константин напуска бакърджийския дюкян на вуйчо си и се отдава на църковно служене, което не изоставя до края на живота си. Освен черковното пеене, което младият Константин Дъновски бил изучил още като ученик в Татар-пазарджишкото училище, той владеел говоримо и писмено гръцки език. Това особено се понравило на владиката и спечелило още повече симпатиите му.
Недоволен от гръцкото обкръжение в Митрополията, младият църковен певец започва да търси връзки с патриотичното настроените българи във Варна и в скоро време установява контакт с почти всички видни български граждани, които високо тачели своя български произход и съзнателно се противопоставяли на гърчеещите се гагаузи. Така Константин Дъновски се свързва и сприятелява с Никола и Сава Георгиевич, Рали х. Мавродинов, хаджи Стамат Сидеров, а най-вече с пламенния и неуморим родолюбец от село Хадърча — дядо Атанас Георгиев Чорбаджи, с който по-късно се сродява, като се оженва за дъщеря му.
Новата служебна и обществена среда променя коренно живота на Константин Дъновски. Неусетно той бива въвлечен в обществото на варненската българска интелигенция, у която зрее бунтът срещу фанариотското и османското потисничество.
Среща с Атанас Георгиев-Чорбаджи
Съдбовен момент в живота на Константин Дъновски е срещата му с дядо Атанас Георгиев-Чорбаджи. Последният вижда в лицето на младия ентусиазиран момък свой надежден съратник в патриотичните си начинания и го спечелва завинаги. Всъщност срещата, задружното им сработване и сродяване е връзката, чрез която се обединяват силите на два духовно възвисени колоса, които стават стожери в борбата за верска и национална свобода на поробения български народ в целия Варненски край. Това тяхно взаимно сътрудничество трябва да бъде разгледано не само от локален, но и от общонационален мащаб, защото не само по време, а и по значимост то не отстъпва пред делата на други наши възрожденски дейци. Така например, когато Константин Дъновски се включва във възрожденската работа на варненци, Левски е едва десетгодишно невръстно дете, а Ботев още не се е родил.
Нека охарактеризираме духовния ръст на Атанас Георгиев-Чорбаджи, който по онова време е изразител на националните и верски борби на българите от Варна и Варненско. Сведения за Атанас Георгиев-Чорбаджи намираме в статията на свещеник иконом Иван К. Радов, негов приятел и сподвижник, отпечатана в списание „Памятник“, от които ще се ползваме по-долу, като дори запазим някои характерни за автора изрази.36
Според ръкопис на неизвестен автор, съхраняван във Варненското археологическо дружество, за рождената дата на Атанас Георгиев-Чорбаджи се сочи 1790 г. В съгласие със свещеник Иван К. Радов ние сме склонни да приемем като по-автентична 1805 г.
Атанас Георгиев-Чорбаджи: семейна история
По сведение на свещеник Константин Дъновски семейството на Атанас Георгиев-Чорбаджи води родовото си начало от виден патриотичен български род от Призренско. Призрен е включен в Косово и Метохия и се намира в непосредствена близост до границата с Албания и днешна югославска Македония. През втората половина на XVIII век цялата фамилна челяд заедно с група съселяни напускат родния си край и се заселват в с. Гулица, Несебърско, намиращо се в най-източната част на полуострова, в пазвите на Стара планина, близо до Черно море.
Призрен и околността му са известни като сръбски воеводски центрове, чиито подвизи са обезсмъртени чрез героичния епос за този край. Всичко това е дало своето отражение и върху темперамента, характера и бита на българското население в тия места, особено на патриотично изявените между тях българи, какъвто е и родът на Георги Фучеджиоглу. Времето на изселването им от Призренско (втората половина на XVIII век) съвпада с началото на нашето национално Възраждане (1762 г.).