След потушаването на гръцката завера настъпило затишие, което не било задълго. През 1828–1829 г. се започва Руско-турската война. Руските войски преминават Дунава и навлизат в най-източните територии на полуострова. Пред неприятелската угроза при отстъплението си османците подлагали на разорение българските села и прогонвали населението им. Безпризорните българи плъзнали из планините, за да дирят спасение. Същото направили и жителите на с. Гулица. До свършване на войната те се скитали където им очи видят. Синът на дядо Георги — Атанас, който, както видяхме, е владеел говоримо и писмено няколко езика, бива привлечен от преминаващите руски войски като преводач и с тях той отива до Одрин. След приключването на войната и подписването на Одринския мир (1829 г.) една част от бежанците на Гулица се завърнали обратно по старите си места, а други емигрирали в Русия. Дядо Георги и семейството му с други още семейства решили да напуснат Гулица, като се запътват за Бесарабия при свои роднини, заселени там отпреди 1812 г. Преселниците тръгнали на път. Когато достигнали до с. Кайнарджа, близо до Варна, на някои от тях, включително и на семейството на дядо Георги, местността им харесва и решават да се установят в този край.
Пооглеждайки околностите, дядо Георги и още някои от преселниците се спрели на един чуден кът земя. Това е мястото, където днес се намира село Николаевка. Докато се канели да поставят основите на бъдещите си къщи, към тях дошъл един турчин, който им посочил кои места са свободни и кои са били вече раздадени на турски преселници, които в скоро време щели да дойдат. Преселниците видели в лицето на посрещналия ги турчин Божия намеса, чрез която им се сочат определените за тях места.
Във връзка с разселването на българите по това време професор д-р Л. Милетич в книгата си „Старото българско население в Североизточна България“ пише: „Между преселниците във Варненско най-видно място заемат колониите на Еркеч и Гулица“, като добавя, че „Еркечени и гуличани се настанили в с. Хадърджа“, които тогава наброявали към 140 семейства.38
Село Хадърджа предлагало добри условия за стопанска работа. Наблизо имало не само плодородни орни площи, но и обширни гори. Скоро тук дядо Георги спечелва доверието на своите съселяни и бива избран за мухтар — кмет на селото.
Възрожденска дейност в с. Хадърджа
Недълго след заселването си в с. Хадърджа, днешното с. Николаевка, дядо Георги почива и семейството се възглавява от сина му Атанас. Неговата подчертана общителност и отзивчивостта му към страдащите, природната му интелигентност и солидното образование го изтъкват като безспорен заместник на баща му не само в семейството, но и в селото. Той бива избран за мухтар и скоро придобива почетното звание чорбаджи. Прозвището чорбаджи в съзнанието на българския народ днес извиква негативни асоциации, тъй като много от чорбаджиите-българи от предосвобожденския ни период са помрачавали с делата си това почетно звание. По своето обществено предназначение чорбаджията бил длъжен да посрещне, да нахрани и даде подслон на минаващите през селото пътници, които поради липса на хан и гостилница е нямало къде да отседнат и се нахранят. Турската администрация посочвала за чорбаджия на селото най-заможния и популярен стопанин, който се задължавал да задели в своя дом една одая (стая), където могат да отдъхнат и нощуват преминаващите през селото лица. Пътниците получавали паница бобена чорбица, която денонощно вряла на оджака. По тази причина всички преминаващи през селището пътници търсели чорбаджията. Гостоприемството, оказвано от хазаина, се смятало като почетно задължение и било безплатно. Деформирането на чорбаджийството в съзнанието на българина се е получило поради това, че една част от тези чорбаджии, приемайки като свои гости преминаващите през селото турски управници, бирници, заптиета (полицаи) и др., са се сприятелявали с тях. В желанието си да получат някакви материални изгоди, тези чорбаджии често са се превръщали в послушни оръдия на османските управници и са ставали предатели на родните си братя-българи.39
Както дядо Георги, така и синът му Атанас са били изпълнени с високо патриотично съзнание за граждански дълг към своите съотечественици. Те не само че не са се възползвали от създаденото им обществено положение като чорбаджии на селото, но и на драго сърце са жертвали свои лични удобства и материални средства, за да услужат на всеки нуждаещ се българин. За кратко време всички от селото започнали да търсят за съвет и помощ Атанас Чорбаджи. Така той се оформя като смел защитник на онеправданите и безпристрастен съдник при публични спорове. Чрез своето застъпничество и отстояване интересите на по-слабите той става известен във Варна и Варненско, като печели симпатиите не само на българите, но и на турци и гърци. Към всичко това трябва да се прибави, че той е поддържал тясна връзка с всички будни родолюбиви българи във Варна и цялата околия, като бива изтъкван на централно място във всяка възрожденска инициатива.
38
Проф. д-р Л. Милетич, Старото българско население в Североизточна България, 1902 г., София.
39
III. По-големите села, които имали физиономия на градчета, възлагали функции на чорбаджията, добивали кметско-наместническа физиономия, поради което приемали изборен характер. По този повод проф. Ив. Гошев в своята монография „В Трявна през времето на последните търновски владици (1820–1870 г.)“, публ. в т. II, г. III (1930 г.) на Бълг. Истор. Б-к, с. 208, където се казва: „… Ежегодно ставал избор на един «временен чорбаджия», един негов заместник, на който било възлагано дори събирането на данъци.“