Странични въздействия върху поробения български народ се упражняват и от „доброжелателските“ грижи на някои англичани и французи, които под прикритието на християнски покровители се мъчат едните да въвлекат православния български народ в руслото на католицизма, а други — в протестанството.
„Мохамеданите ни държат в тъмница — пише Найден Геров, в своите «Писма от България», — а западните християни в лицето на разни мисионери и агенти се стремят да ни натрапят ново верую, като ни отвърнат от православието. По този начин те се стремят да внесат разкол между нас и нашите обичани от всички иноверни братя — русите.“
„Намериха се обаче такива, които по една или друга причина — пише по-нататък Найден Геров — възприеха идеите на католическата и протестантската пропаганда.“ Имаше и трети, които даваха вид, че „ако русите не вземат присърце нашето освободително и верско дело, налице е сериозната опасност да се отлъчим от православието.“
Тази обстановка хвърля в голям смут Константин Дъновски и прекършва надеждите му за освобождение. Напускайки своя роден Родопски край, той е бил обладан от вярата, че във Варна ще намери по-голяма възможност за дружно подхващане на енергична борба срещу робията. Въпреки личния пример, който получава от Атанас Чорбаджи, той не вижда други някакви обнадеждаващи перспективи. Трудно било на нежното и изпълнено с християнски добродетели сърце на младия Константин да остане примиренчески бездеен.
Константин Дъновски не може да не си е давал сметка за безрезултатните усилия на „братушките“ да освободят България чрез силата на оръжието. Още в Руско-турската война от 1768–1774 г. руските войски под командването на А. В. Суворов се спускат (през 1774 г.) до Черно море, като достигат до Варна, Русе и Шуменската крепост. Впоследствие под дипломатическия натиск на западните сили Русия се оттегля на север от Дунава. Последва Руско-турската война от 1806–1812 г., когато български доброволци образуват шест самостоятелни дружини, обединени в „Болгарское земское войско“, и през 1810 г. рамо до рамо с русите водят ожесточени боеве, като овладяват Тулча, Кюстенджа, Варна, Русе, Шумен, Търново, Никопол.42 Тези им усилия обаче остават също безрезултатни, тъй като според подписания през 1812 г. Букурещки мирен договор по дипломатически път руските войски биват принудени да се изтеглят от завзетите територии южно от Дунава. След войната османците вършат зверски изстъпления спрямо ония българи, които са посрещали радушно руските воини.
Същото се повтаря и във войната между руси и турци през 1828–1829 г., където вземат участие два български войскови отряда, от които единият, под командването на генерал Липранди, а другият, воден от капитан Г. Мамарчев. Руските войски, командвани от генерал Дибич, отново се спускат на юг в Турската империя, преминават Дунава, превземат Силистра, Кюстенджа, Шумен, отминават Карнобат, Сливен, Одрин, за да се отзоват до Чорлу и Енос на Мраморно море, като заплашват Цариград. Но и този път под неудържимия дипломатически натиск на западните сили Русия се оттегля обратно зад Дунава. Настъпват същите изпитания и ужаси за българското население по тези краища на Турската империя. Всички, които са посрещали с радост и подпомагали руските войски по време на пребиваването им на полуострова, биват подлагани на сеч и нечувани изтезания.
Най-обезсърчаващи са революционно-освободителните акции на българската емиграция в Браила през 1841, 1842 и 1843 г., които биват ликвидирани преди да влязат в борба с османските поробители.43
Кримската война от 1853–1856 година, в която българите също вземат участие (само между българската емиграция в Одеса, Браила, Галац и други са били набрани над 4000 доброволци), носи ново разочарование за българската освободителна кауза.
Тия върховни усилия за освобождение и последвалите ги неуспехи стават причина за настъпване на пълен обрат в душевността на младия Константин Дъновски. Доведен до пълна резигнация, у него се оформя решението да отправи поглед към небето и вместо с оръжие в своята десница, да чака спасението на българския народ да дойде по пътя на молитвата. Предпоставки за такава психическа нагласа той има още от най-крехкото си детство. Майка му, която го е готвела за духовник, винаги му е внушавала, че той трябва да облече монашеско расо и да посвети живота си в служене Богу. Докато Левски захвърля калугерското расо и поема пътя на въоръжената революционна борба, Константин Дъновски се готви да напусне гражданската борческа арена и да се отдаде на молитвено съзерцание, за да изпроси от Бога свобода на страдащия български народ. Това не се осъществява благодарение на едно внушение, за което става дума по-късно.
42
IV. Тази война по време съвпада с нашествието на Наполеон в Русия и разгрома на французите пред Москва.