Раздвояването, което преживява младият Константин Дъновски, и неговото колебание да изостави житейските борби и да се отдаде на уединение, съответства на двете школи в християнството. Първото е чрез отделянето от света и посветяване на молитва и единочество; типичен представител на тази школа у нас е Св. Иван Рилски, който се уединява в дебрите на Рила и не общува с никого. Другата школа — школата на Свети Климент Охридски, чийто основоположник се посвещава на всеотдайно служене на народа чрез средствата на културата и просветата, без това да го освобождава да прави връзка с Бога, признавайки го за върховен разпоредител и ръководещ всичко.
Така младият Константин Дъновски идва до онзи остър завой в своя живот, откъдето решава да поеме пътя на изолираност от света. За тази цел той избира най-тихия отшелнически кът — българския Хилендарски манастир в Атон. Прибягването към отшелничество не е чуждо на българските духовници. Още в началото на XIV век гръцкият монах Григорий Синаит основава в Панония (Странджа планина) монашеско общежитие на исихасти. Исихазмът е религиозно-мистично учение, разпространено всред византийското духовенство, което впоследствие преминава и всред българското. Исихастите се стремят да постигнат единение с Бога чрез аскетично уединение, безмълвен живот и вътрешно самовглъбяване. Последовател на исихизма в България по време на Второто българско царство у нас е Теодосий Търновски. На исихазма не бил чужд дори Патриарх Евтимий, който нито за момент не напуска своя народ.
Път към монашеско подвизаване
Решението на младия Константин Дъновски да се покалугери не следва да се смята като абдикация от арената на живота, а съобразявайки се с неговия темперамент и възпитание, да го приемем като акт на по-висока степен на духовно извисяване. Вместо да преклони глава пред безизходността, той решава да проси с молитва свобода за българския народ.
Перипетиите, които са възпрепятствали покалугеряването на Константин Дъновски, са описани от самия него в една малка брошура „Едно откровение в Солунската църква «Св. Димитрий» (Кассъма джасими)“, отпечатана като лично негово издание през 1905 г., съдържаща осем печатни страници, извадки от която предаваме по-долу.
През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари — Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна с една стара гръцка гемия за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Едно случайно произшествие обаче осуетява плановете им. Недалеч от Солун разразилата се страшна морска буря разбила гемията, с която пътували четиримата младежи. Константин Дъновски и неговите другари с голяма мъка успяват да се доберат до брега и да спасят живота си.44
Откровението в църквата „Св. Димитрий Солунски“
Било Разпети петък, най-мистичният празник за християните. За да благодарят Богу за щастливото си избавление, четиримата другари решават да посетят старата солунска църква „Свети Димитрий Солунски“, превърната тогава в джамия, под названието Кассъма джамиси. Четиримата разгледали старата християнска светиня и поблагодарили за оказаната им от небето помощ и покровителство. На излизане от църквата ги пресрещнал един стар свещеник, който ги заговорил дружески. По време на разговора въпросният свещеник се обръща лично към Константин Дъновски и му казва: „Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли?“ „С всяко благоволение — му рекох и се разделихме“ — пише в брошурата си Константин Дъновски.
На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на Св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце…“
От цитирания пасаж се вижда, че непосредствено преди втората си среща със стария свещеник Константин Дъновски се вълнува от въпроси, свързани с националното робство на българския народ и произтичащите от това последици.
44
Константин Дъновски, Едно откровение в Солунската църква „Св. Димитрий“ (Кассъма-Джамиси), София, 1905 г.