Изследването ще започне с проследяване живота и делото на Константин А. Дъновски. Вниманието е отправено към тях и поради един изключителен факт: единият е дядо, а другият — баща на Петър Дънов, една от най-светлите духовни личности на нашето време. Данните, които характеризират техния живот и дейност, са все още непълни. Пред прозорливия наблюдател обаче се очертават две одухотворени фигури, чиято дейност има своето естествено място всред плеядата български възрожденци.
Особености на Българското възраждане преди освобождението от турско иго
Нека да кажем няколко думи за социалната атмосфера на Българското възраждане от средата на миналия век и участието на Константин Дъновски в него.
Българското възраждане, в сравнение с възраждането на Средна и Западна Европа, закъснява с няколко века. Докато на Запад то води началото си още откъм XIV–XV век, у нас се приема, по понятни причини, че Възраждането започва едва през втората половина на XVIII век.
Като първа искра на Българското възраждане се смята годината 1762, когато Паисий Хилендарски завършва написването на своята „История славеноболгарская“, която сам разнася из Българско, за да се чете и преписва. Предавана от ръка на ръка, тя се превръща в движеща сила, която повдига самочувствието на будните синове на нашия народ. Припомняйки им героичното му минало, тя става фактор за формирането на повишено национално съзнание и способства за преодоляването на комплекса за народностна малоценност у българите.
Българското възраждане представлява процес, чиято най-обща линия е сходна с процеса на възраждането в другите европейски страни. По своята същност обаче той се изразява в смяната на средновековния мироглед със съвременен. Неговата основна отлика от възраждането на Запада се състои в това, че при нас не става дума за възраждане на някакви класически форми на древността, а е спонтанен процес срещу натрапеното средновековно безправие спрямо българския народ и отхвърляне на наложеното му двойно робство — национално и верско. Възрожденската вълна сред народа постепенно се оформя в бунт срещу потъпкването на елементарните човешки права на цял един народ, който в миналото е заемал достойно място между европейските народи. Нашето Възраждане би могло да се характеризира като откриване на нацията, докато западноевропейското се характеризира с откриването на човешката личност.1 Ако ренесансовият западен хуманизъм поставя в центъра на човешкия мироглед личността и дава почва за развитие на някои индивидуалистични уклони, то основата на българската възрожденска идеология се състои в утвърждаването на народностното начало, изразило се в етническо единство и верска сплотеност.
Раздвиженото национално самочувствие в скоро време приема форма на едно спонтанно изявено негодувание срещу робската действителност. В кратко време разрастващият се протест на българския народ намира свои изразители, които го повеждат към революционно негодувание и въоръжено въстание. Различните форми на потисничество стават причина да се обособят два революционни подхода и да се създадат два фронта за борба. Единият е насочен срещу султанския деспотизъм и спахийско-феодалната система на Османската империя и се изразява във въоръжена борба под лозунга „Свобода или смърт“. Другият фронт приема формата на повсеместно негодувание срещу църковната асимилация от гръцката цариградска патриаршия. Вдъхновител и движеща сила на първия фронт става Георги Сава Раковски, който тласка българския народ към въоръжено въстание. Под негово въздействие, ръководство и организация се провеждат браилските четнически бунтове от 1841 г., дейността на формираната през 1862 г. Българска легия в Белград, четите на Филип Тотю и Панайот Хитов (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.), всеотдайната жертвеност на Левски (1873 г.), за да завършим с героичния подвиг на Христо Ботев (1876 г.).
Вторият фронт, на който воюва другата група български възрожденци, е публицистичното поприще на нашата патриотична интелигенция, изразяващо се в разобличаване на османските зверства срещу българската рая, от една страна, и борбата за отхвърляне на гръцката църковна асимилация, упражнявана от страна на цариградската патриаршия, от друга.