Нека накрая да завършим с възхвалата на Св. Методий, отправена към Св. Димитрий Солунски, от която се вижда преценката му за солунския светец: „О, мъдри Свети Димитре, като предстоиш светло пред Божия престол, не ни забравяй, моли се за нас, окаяните, които, странници в тая земя, съзерцаваме днес твоите велики дела и те възпяваме…“50
Като се има предвид църковното образование на младия Константин Дъновски, лесно е да си представим как е въздействало върху съзнанието му поръчението на стария свещеник в храма на солунския светец, и то тогава, когато е решил да се отрече от света и да се отдаде на монашество. Не напразно Константин Дъновски характеризира случилото се в църквата „Св. Димитрий Солунски“ като откровение, което внася основен преврат в неговия житейски път и, спомнил си за него, го описва и отпечатва.
Разговорът между Константин Дъновски и стария свещеник в църквата става на 10 април 1854 г., а публикуването на този разговор в брошурата „Едно откровение в Солунската църква «Св. Димитрий»“ се прави през 1905 г., т.е. 27 години след освобождението на България. Обръщаме внимание върху този факт, за да избегнем възражението, че е възможно свещеник Константин Дъновски от чисто патриотични съображения и за повдигане духа на народа да импровизира описаните събития в църквата „Св. Димитрий Солунски“. Когато свещеник Константин Дъновски отпечатва брошурата, България е вече освободена и подобна пропаганда става излишна. Щом е така, брошурата трябва да се счита като изнасяне на факти с цел да се запази историческата истина.
Обет за духовна служба
Ние се спряхме твърде много върху легендите във връзка със Св. Димитрий Солунски, за да изтъкнем мястото, което е заемал митът за неговото покровителство не само в съзнанието на съвременниците му, но и след неговата смърт. Трайно утвърдените легенди в съзнанието на народа стават върховно упование и се превръщат в интимна история, очистена от всичко преходно. В духа на едно такова разбиране ние приемаме „Откровението“ на Константин Дъновски, извършено на 10 април 1854 г. Това, прочее, се вижда и от решението му да поеме своя истински път в борбите на живота, а не да се оттегли в покоите на монашеската килия, като същевременно му се подсказва, че „очите му ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще му се връчи и ще бъде за уверение като от Бога“.
При разговора между младия Константин и стария свещеник се казва, че последният го е съветвал да изостави идеята си за отдаване на монашество. В този диалог се изтъква, че Константин Дъновски трябва да бъде категоричен и да вземе твърдо непоклатимо решение, като даде тържествено обещание да се завърне обратно там, откъдето е тръгнал, като заработи за извоюването на верска и народностна свобода за българския народ. За да придаде по-голяма тежест на отправеното му предложение за връщане във Варна, старият свещеник му връчва залог, чрез който иска да подчертае, че става дума за тържествено дадено обещание пред Бога. След като Константин Дъновски обещава, че взема присърце дадения му съвет за връщане обратно във Варна, заявявайки, че „с готовност приема всичко, което му е било казано и което ще му се каже“. Тогава — се казва в „Откровението“ — старият свещеник вдигнал очи и ръце нагоре и изрекъл: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци“. След тези думи — пише в брошурата си Константин Дъновски — старият свещеник посегнал към пазвата си и извадил нещо, обвито в една бяла кърпа, „с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара. Като разви кърпата, извади един антиминс и го целуна, като покани и мене да го целуна. После показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, запитвайки ме дали го познавам. Аз му рекох: «Ако е число, то е 1747.» — «Така, вярно — рече, — именно от това число води началото си тоя свят престол.»“51 В случая антиминсът играе символичната роля на свети църковен престол, пред който се дава тържествено обещание, валидно на клетва.