Числото 1747 е годината на проявлението на Небето в малката солунска църквичка „Лагудяни“ на 20 декември 1746 г. Понеже използването на антиминса започва практически през 1747 г., в него се вписва тази година. В антиминса фигурира числото 153. Това число е взето от Евангелието на Йоана, гл. 21, ст. 11, използвано във връзка с улова на риба в Тивериадското езеро от учениците на Христа. С помощта Христова те успели да получат богат улов от 153 големи риби — число, символизиращо привличането на човешката душа към Христовата вяра.
Ако съберем двете числа от антиминса, а именно 1747 и 153, ще получим числото 1900, което изразява годината, когато Учителя Петър Дънов свиква първия събор на Бялото братство във Варна. Чрез сбора на двата числени символа — 1747 + 153 = 1900 е посочено началото на дейността на Учителя, символизирана с първия събор на Бялото Братство през 1900 г. Чрез числото 1747 се отбелязва вдигането на анатемата от българския народ, а с числото 153 се символизира благодатта Христова, която им вещае светли бъднини.
Старият свещеник, връчвайки антиминса на Константин Дъновски в църквата „Св. Димитрий Солунски“, е искал да го насочи към всеотдайно служене Богу и народу. Самият антиминс би следвало да се приеме и като символ за възлагане на мисия по поръчение на Небето. За да се разбере истинското значение, което старият свещеник е придавал на антиминса, връчен на Константин Дъновски, необходимо е да се проследи неговата (на антиминса) предистория, подробно разказана във втората част на брошурата.
На 20 декември 1746 г. в Солунската църква „Панагия Лагудяни“ 77-годишният свещеник йеромонах Теофани Светогорски, аскет от Иверския манастир в Света гора, Атон, извършвал агрипиния по случай 40 дни от зверското изтребление на няколко души християни от кръвожадни мохамедани. Майките и вдовиците на жертвите, заедно с някои свои роднини, във всенощно бдение горещо молели Бога за помощ и утешение. През нощта настанала голяма буря, която едва ли не съборила малката църква. Призори, малко преди завършване на литургията, бурята утихнала и църквата била огряна от чудна светлина като през бял ден. Огрени като слънца се явили трима мъже и една девойка. Зачуден, йеромонах Теофани останал вцепенен на мястото си, без да се помръдне. Девойката го наближила и му рекла: „Преподобни старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви проводена съм с тия трима набожници — мъчениците Димитрий (вероятно Св. Димитрий Солунски, б.а.), мъченик Мина, а на третия името му няма да съобщя (вероятно третият е същият стар свещеник, който се явява на Константин Дъновски в солунската църква «Св. Димитрий», б.а.), за да ви предам волята на Пресвета Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, за нашия окаян народ християнски.“
Исторически бележки за падането на Варна под турска власт
След това в „Откровението“ се казва: „За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, т.е. в 1444 г., когато християнските водители (крал Владислав III Ягело, б.а.) до град Варна със своята измама принудили турския цар (тук се има предвид султан Мурад II, който лично води в битката османската войска, б.а.) да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас отправил своята молба към Бога: «О, Исусе, ако си наистина Син Божий, както Те изповядват Твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, гдето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!»… И тогава, о, тогава… препълнената чаша на Божий гняв и проклятия се изле на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!“
В горния текст от „Откровението“ на Константин Дъновски спират вниманието ни две обстоятелства. Първо, че и двете армии в битката при Варна през 1444 г. са се ръководили лично от държавните им глави: на християните — от крал Владислав III Ягело, а на мюсюлманите — от султан Мурад II. Това ни дава основание да считаме, че и от двете страни се е придавало особено значение за изхода на тази битка. Походът на обединените християнски войски срещу нашествието на османците в континента при победен край би могъл да бъде решителен удар срещу мюсюлманските нашественици. Второ, историята на войните е пълна с находчиви тактически хитрини, дипломатически стратегии и др. Организираният поход на християните срещу мюсюлманите обаче става в името на правдата и справедливостта, срещу бруталността и завоевателското нашествие на иноверците. Непочтеното в случая е, че именно в името на такива високи цели християните са си послужили с най-долнопробно клетвопрестъпничество. Султан Мурад II, възмутен от постъпката на Владислав III Ягело, с основателно негодувание моли силите небесни да станат съдници за погазената клетва. Султан Мурад II не отправя молбата към Аллах, а се обръща към Исуса Христа, призовавайки го като арбитър срещу християнското безчестие. Тази форма на търсене въздаяние за несправедливостта е многократно по-силна по своето психологическо въздействие от една отправена молба за помощ към Аллаха. За да си изясним за какво клетвопрестъпничество става дума и в каква недобросъвестност е обвиняван крал Владислав III Ягело, налага се една историческа справка. Ако въпросният поход срещу османците би завършил благоприятно за християните, би следвало да се очаква предотвратяване на османското нашествие на Балканския полуостров и прогонването им в Мала Азия, респективно българският народ не щеше да преживее османско робство.