Селото, намиращо се в непосредствена близост до бойното поле, турците преименоват на Хадърджа, в чест на героя Коджа Хъдър. По време на Руско-турската война от 1769–1774 г. и особено по време на петмесечната обсада на Варна през Руско-турската война от 1828–1829 г., военните действия се водят близо до някогашното бойно поле от 1444 г. Пак оттук минават руските войски през Руско-турската освободителна война на 1877–1878 г., под главното командване през първата част от войната на руския велик княз Николай Николаевич Романов, син на император Николай I. След отминаването на военната стихия село Хадърджа, в чест на главнокомандващия на руските войски, бива преименувано на Николаевка, в който акт ние виждаме символа на приключване на робския период и поставяне началото на освобождението на България.
Малко преди освобождението на България, тук, в с. Николаевка, се ражда Учителя Петър Дънов. В България има шест други села, преименувани с ново име Николаево, но с. Николаевка е само едно и представлява русизъм на побългареното Николаево.
Християнските грехове и гонението на богомилите
В „Откровението“ на свещеник Константин Дъновски се визира само измамата на крал Владислав III Ягело. В текста на същото обаче се казва, че гневът Господен бил предизвикан от „умножението на греховете на християните“. Това ни навежда на мисълта, че би следвало да се търсят и други грехове, за които не е казано нищо конкретно, а само се загатва.
Една историческа справка ще хвърли светлина и по този въпрос. Ако огледаме събитията, които сполетяват жителите на Балканския полуостров и по-специално българския народ през първата половина на Х век до началото на втората половина на XV век, ще видим как под тежестта на своите собствени грешки българският народ бива изправен пред една непосилна борба, която завършва с духовно разслояване и загубване верската свобода, от една страна, и военно поражение, което поставя българския народ под османско иго в продължение на пет века.
През Х век в пределите на тогавашна България се роди и укрепна едно самобитно духовно-религиозно движение с новаторска насоченост, известно на културния свят под името богомилство. Днес всички са единодушни в преценката си за богомилството, смятайки го за една от най-бележитите прогресивни прояви на българския народ през епохата на Средновековието. Озарено от високите идеали на християнството, богомилството не се подвоумява да встъпи в открита борба срещу проявите на разложение на църковното духовенство, от една страна, и разгулността на феодалната върхушка (царстващ дом и болярство), създатели и крепители на средновековните порядки, от друга страна.
По своята същност богомилството представлява далечен предтеча на реформаторски религиозни движения, появили се много по-късно в Западна Европа. Ако не бе безжалостно потъпкано от църквата и държавата, то би могло да се утвърди и да стане движеща духовна вълна. През втората половина на XI и началото на XII век богомилството с неотслабваща сила воюва срещу църквата за нейното обновление, от една страна, и срещу гражданската власт за извоюване на една справедлива социална основа. Същевременно през двувековното византийско владичество (1018–1185) богомилството отстоява борбата срещу чуждото верско потисничество.
Вместо да почувстват духа на социално обновление, което е носило в утробата си богомилството, българските църковни власти и държавници го обругават и организират жестоко преследване срещу неговите последователи. Гоненията срещу богомилите започват още от времето на цар Петър I (927–969) и продължават векове, за да загасне жаравата им на полуострова и да продължат делото си на Запад. През 1211 г. цар Борил съвместно с духовенството свиква голям църковен събор срещу богомилите, последван от масови гонения, които по своя обсег и жестокост не отстъпват на Вартоломеевата нощ, а по характера си имат твърде общо със средствата за борба на Светата инквизиция на Запад. Тези издевателства стават у нас, в България, 360 години преди Вартоломеевата нощ. Организираното преследване срещу богомилите продължава и по времето на царуването на цар Иван Александър, когато в Търново се свиква нов църковен събор през 1350 г.