Гоненията срещу богомилите ги принуждават да емигрират извън границите на България. Прокудените богомили-емигранти търсят спасение в Корсика, Сардиния, Сицилия, Италия, Босна, Херцеговина, Франция и др. Това придвижване на българските богомили започва от Х и продължава до XIV век. Преселили се на Запад, емигрантите-богомили са разнасяли идеите на богомилството. Местното население ги наричали Българска ерес или само българи. По тази причина двама от прапрадедите на Наполеон Бонапарт фигурират в родословното му дърво с прозвището българите. Така например в потомствената стълбица на Наполеон фигурира и някой си Гийом Български (Guieum de Bulgar (1034–1077), който не е българин, защото неговите родови предходници са корсиканци, но като последовател на богомилската ерес са го наричали българина. Аналогичен е случаят и на друг Наполеонов родственик от същото родословно дърво, фигуриращ като Bulgarino (1097 г.), което преведено на български, означава българчето. Първият граждански университет в света е в италианския град Болоня, организиран в края на XII век от италианеца Мартино Булгаро, наречен така, защото и той се числил към богомилската ерес, титулована като „българска“.
Религиозните спорове и еретичните бунтове на богомилите в пределите на Балканския полуостров и на Запад не са някакво ретроградно отстъпление към античната политеистична религиозна концепция, а напротив, носителите на тези идеи са целели утвърждаване авторитета на християнството, представено в една осъвременена за времето си социално-религиозна морална концепция. В този смисъл, от гледището на европейската история на философската, социалната и културната мисъл, богомилството се квалифицира като нова, по-висока степен на развитие на общественото съзнание през Средновековието.
Пуснало дълбоки корени всред българите, където би могло да се превърне в разсадник на хуманитарни идеи, богомилите биват отхвърлени далеч зад пределите на България. Брутално смазани и жестоко прогонени, българските богомилски апостоли емигрират на Запад и северозапад в Босна, Херцеговина, Италия, Франция и др., за да се превърнат в далечни предтечи на по-късно утвърдилата се европейска Реформация в лицето на чешкия реформатор Ян Хус, на немските вдъхновени борци Мартин Лютер, Томас Мюнцер, Улрих фон Хутен, на нидерландеца Еразъм Ротердамски, французина Жан Калвин и др.54 Вместо живителните струи на богомилството българската източноправославна църква по това време изпада под влиянието на исихазма, който намира последователи не само всред нисшето, но и сред върховното българско духовенство.
Спиралата на историческото развитие сочи неизменния възход чрез преодоляване инертността на миналото и разчупване на старите форми, които са станали негодни за новото съдържание. Липсва ли поглед всред ръководителите на един народ към идващото ново и превърнат ли се те в спирачки за неговото утвърждаване, тези личности и този народ биват отхвърлени от неумолимия ход на прогреса, насочен към по-съвършено светоусещане и устройство. Жалко, че тогавашните ръководители на Източноправославната църква, царстващата династия и болярството не са били в състояние да разберат духа на времето. Нима отрицанието на богомилството и изгонването на богомилите от България не е израз на неразбиране на историческата повеля на времето, за което българският народ заплати скъпо със свободата си? Какво добро може да очаква онзи народ, който вместо да даде тласък за възход напред като водеща нация, дезертира и се плъзга по линиите на гражданската и църковна разруха?
Тази преценка се споделя и от вещия славянски историк Шафарик, който е добре запознат с историята на нашето средновековие. „Българското царство — казва Шафарик — даже и по време на най-голямото си величие и сила е било застрашавано от двете велики враждебни политически сили — Византия и Римската империя, Цариград и Рим. Българското царство — допълва същият автор — обаче е бивало най-вече обезсилвано от своите собствени недъзи. Срещу социалната разюзданост на болярството и срещу нравствения упадък на църковенството се възправя с особена сила богомилството, което раздвижва народните маси, буди и внася борчески дух срещу беззаконията на царедворци и църковници. Светската и църковната власт обявяват богомилството за ерес и срещу богомилите се започва жестоко гонене. За своите идеи богомилите биват хвърляни в тъмници, малтретирани и изгонвани от страната. Въпреки това обаче богомилството не е могло да бъде задушено. През втората половина на XI и в началото на XII век то дава решителен отпор не само срещу феодалния гнет, но и срещу чуждите нашествия. Борбата срещу богомилството е била дълготрайна и мъчителна.“55
54
Екатерина Папазова, Богомилски надгробни паметници в Босна и Херцеговина, София, 1971 г.; Д. Ангелов, Б. Примов, Г. Батаклиев, Богомилството в България, Византия и Западна Европа, София, 1967 г.
55
И. Г. Клинчаров, Поп Богомил и неговото време, София, 1947 г., цитирано по Боян Боев, Мисията на богомилството, 1937 г.