Първата официално изразена международна подкрепа на поробените християнски народи от Балканския полуостров, в това число и на българите, започва Кючук-Кайнарджайския мирен договор (1774 г.) в чл. 7 от който Османската империя признава на руския император пълно и действително опекунство над православните народи в пределите на Турция и по-специално признава правото на Русия да покровителства в църковно отношение християните във Влашко и Молдавско, с тенденция това право да се разпростре и върху населението на българските земи. Такава интервенция на Русия по отношение на църковните въпроси на християнските народи е била призната много по-рано, още при съглашението на европейските държави с Турция от 1699 г. в Карловец, Австрия, без обаче да се е получила някаква практическа полза от това.
През XIX век по различни поводи Русия води редица войни срещу Турция. Това помрачава техните отношения и дава основание на турците да се опълчат срещу Русия и да поверят църковната опека на християнските народи на гръцката патриаршия в Цариград, със седалище в квартала „Фенер“, откъдето води прозвището си „Фенерско духовенство“ и производното от това име фанариоти. По този начин върху християните на Балканския полуостров и в частност върху българите се учредява нова опека, този път фанариотска. С това се увеличава потискането на националното самочувствие у българите и се унижава тяхното лично достойнство. Независимо от всичко обаче българи, сърби, гърци, румънци търсят спасение от агарянското иго и от верската зависимост в лицето на Русия, която фигуративно назовават Дядо Иван.
Една историческа справка изяснява как се поражда у поробените българи надеждата, че освобождението им ще дойде от Русия. През 1550 г. московският княз Иван IV Василевич Грозни се застъпва пред турския падишах Сюлейман Страшни, заявявайки му, че той лично поема закрилата на православните калугери-славяни от Хилендарския манастир в Света гора. Научили се за това застъпничество, хилендарските монаси пращат през 1552 г. официална молба-грамота до своя руски закрилник, като го молят да се застъпи пред цариградската Порта, за да бъдат опростени дължимите данъци на манастира, надявайки се, че просбата им ще бъде чута.2
След покоряването на Казанското ханство от княз Иван IV Грозни (1552 г.) към земите на руската държава се прибавят и останките от бившите владения на волжкокамските българи.3 Това давало правото на победилия руски владетел да прибави към другите си титли и качеството си на „Княз болгарский“, като става дума за древната българска държава, просъществувала на Волга до XIII в. В замяна на тази чест хилендарските монаси, в знак на благодарност и родствена близост, при всяка църковна литургия добавят: „Дай, Господи, многогодишно здраве на благоверния и благочестив наш цар Иван4.“
Известният руски пътешественик и познавач на Близкия изток А. Н. Муравьов в своята книга „Сношенья Россьи с Востоком по делам церковньм“ (1858 г.) пише: „През декември 1558 г. първият московски цар Иван IV Василевич Грозни дал две пътни грамоти (разрешителни) на старците от Рилския манастир за събиране на милостиня из Русия…“5
Това оказано благоволение на руския самодържец спрямо хилендарските и рилските монаси, както и спрямо българите изобщо, не остава незабелязано от поробеното славянско население на полуострова, у което се разпалва вярата им за освободителна братска помощ от „Московията“. Оттогава Дядо Иван става нарицателното име на очаквания освободител в продължение на цели три века. На руската помощ разчитат не само българите. На нея възлагат надежди и всички поробени балкански народи. По този повод един венециански дипломат през 1576 г. пише, че българи, сърби, гърци гинат под османско робство и очакват своята свобода чрез активната намеса на руснаците.6
За това, че освобождението ни ще дойде от Русия, се търси потвърждение къде ли не. Находчиви българи намират, че това е било подсказано и в „Откровението“ на Йоан, както и на други места. Освобождението, се казвало там, ще дойде от „русото племе“, т.е. от Русия и те всеотдайно му вярват.
Тази дълбока увереност не е пропуснал да изтъкне и нашият народен поет Иван Вазов, който в „Под игото“ описва фанатичната вяра на Мичо Бейзадето в близката свобода, защото това се четяло в нагласеното буквосъчетание на цифрите 1876 — годината на Априлското въстание, която, изписана със старобългарски буквени знаци, се изговаря: „Турция ке падне“7.
5
Проф. Дилевски, Н. М., Рилският манастир и Русия през епохата на османското владичество, в. О писменах, 1979 г.
7
I. На с. 266 от романа на Иван Вазов „Под игото“ е дадена „шарадата“ (пророческо буквосъчетание) „Турция ке падне“. Руско-турската война бе обявена официално на 12.IV.1877 г. и завършена на 19.II. (3.III.) 1878 г., но Русия изявява готовността за обявяването на Цариградската конференция още през 1976 г.