От всичко, което се каза дотук за антиминса, връчен на Константин Дъновски в църквата „Св. Димитрий Солунски“, и случилото се в солунската църква „Панагия Лагудяни“, се вижда, че тук става дума за удостояване с мисия.
Делата на Константин Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи за независима Българска църква
Константин Дъновски — учител, просветител и свещеник в с. Хадърджа
След връщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на възрожденската борба от Варненския край. Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ.
Злополучният за руските войски край на войната проваля оптимистичните планове на ентусиазирания младеж. Нещо повече, в село Хадърджа прииждат бежанци-емигранти, настаняват се турци, татари и др. Това принуждава Константин Дъновски да отиде в Балчик, където учителства две години. Той е първият български учител в този град.
Женитба с Добра Атанасова Георгиева
През 1856 г. Константин Дъновски се завръща от Балчик отново в с. Хадърджа. Там продължава да учителства още една година, след което се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи — Добра. Това е бъдещата майка на Петър Дънов — Учителя Беинса Дуно. Ние не знаем точната дата на рождението й, но ориентировъчно трябва да го отнесем през третото десетилетие на XIX век. Официално в никой административен акт не намираме нещо писано за Добра Атанасова Георгиева. Тя отраства в средата на едно патриотично българско семейство с патриархални традиции, което години наред е невралгичен център на борба за национална свобода и църковна независимост.
На 2 юли 1857 г., на 27-годишна възраст, Константин Дъновски бива ръкоположен за свещеник от Варненския митрополит Порфирий. Приел духовен сан, той се установява на служба в църквата в с. Хадърджа. По това време в същото село е свещеник и Иван Громов, с когото свещенослужителстват заедно. Стоенето му в селото обаче е твърде краткотрайно, тъй като още същата година бива повикан най-настоятелно от варненския митрополит Порфирий и бива назначен за енорийски свещеник при църквата „Св. Богородица“ във Варна. От този момент започва третият период от живота на свещеник Константин Дъновски.
Изминали са се десетина години, откакто Константин Дъновски бе доведен от вуйчо си във Варна (1847 г.). След този дълъг стаж като учител и близък сподвижник на Атанас Чорбаджи, от когото се е поучил в много неща, сега той е зрял мъж с установен характер и е възведен в свещенически сан. Не му остава нищо друго, освен да се заеме с изпълнението на дадения обет пред стария свещеник в църквата „Св. Димитрий Солунски“.
Градът, в който той започва свещенослуженето си, не е вече онзи, който той бе видял за първи път след преминалия морски ураган над варненското пристанище. Сега той се е разраснал. Настъпили са промени в съотношението на националностите. След Кримската война във Варна и Варненско се засилва притокът на българи от Балкана и от другите краища на Полуострова. Тук намират добър прием много занаятчийски работници и търговци. Придошлите от други краища българи са били по-будни в национално отношение и сега те не само че увеличават, но и раздвижват българското малцинство във Варна. Назрели са добри условия за пламенно раздухване на възрожденските идеи, които се подемат с особена сила от всички българи. Естествено това предизвиква съпротива от страна на гърците, гърчеещите се гагаузи и турците, които ясно предусещат надигащия се борчески български дух. Не като ням свидетел, а като движеща сила отец Константин винаги е стоял в първите редици всред борческата българска интелигенция. Не трябва да се изпуска и обстоятелството, че отец Константин е бил на служба към митрополията и че е трябвало винаги да внимава да не си навлече ненавистта на варненския гръцки митрополит Порфирий. Все пак не може да се допусне, че Порфирий не е забелязвал борческото поведение на отца Константина, но ценейки високо неговите качества, не е правил въпрос, за да не се дойде до конфликтни ситуации и разрив.