В доклад от 7 ноември 1866 г. същият владика пише: „Свещеникът Костандий, за когото преди една година писах на църквата, е вече глава на тукашните и околните българи.“21 В друг доклад от 28 февруари 1867 г. митрополит Йоаким пише: „Главно от преди години, а систематически от пристигането ми тук, тукашните многобройни първенци и братя в Христа българи, заедно с един свещеник на име Костандий съставили в града друга суверенна църква, като вършат всичко онова, което божествените и свети икони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и те в църквата си се събират на редовен съвет под председателството на казания свещеник, с когото разглеждат всички работи на българите — духовни и други… От около 90 села, канонически подчинени на Варненската (гръцка) епархия, едва около десет, обитавани чисто от гърци, признават светата (гръцка) митрополия, а останалите не се подчиняват, при това много от тях вършат това против волята си. Този духовен предстоятел (свещеник Константин Дъновски, б.а.) управлява целия клир на неподчиняващите се села, църкви, училища и всичко обществено на тези християни. Той назначава и размества свещеници, учители и подобни, съди съпружески спорове, издава разводи, дава позволителни за брак, падахурси, освен това осветява църкви, събира безпрепятствено владищината, за което бе свикал през лятото т.г. едно общо събрание от свещениците и първенците на българските села…“
В доклада си от 13 април 1865 г. същият митрополит пише: „Свещеникът на параклиса (т.е. свещеник Константин Дъновски) действа твърде безсрамно и скандалиозно и докарва общо разбунтуване на духовете на едни против реда в църквата, а на другите — против нас.“
В друг доклад от 7 ноември 1866 г. същият митрополит пише: „Към средата на август тукашните първенци българи поканиха и събраха общ събор от свещениците на своите села и от чорбаджиите, на които след разисквания се приело уреждането на свещеническите права, преместването им от едно село в друго и прочее… От началото на септември т.г. свещеник Костандий, предстоятел на българската църква, събирал пари, които щял да употреби за уреждането на тукашното си незначително училище и кой знае за какво друго…“
Каква роля е играел по това време отец Константин се вижда и от други документи. Така например първенците на с. Гюн-Доуду, Варненско, на 13 октомври 1865 г. са отправили до ръководството на варненската българска църква „Св. Арахангел Михаил“ следната молба: „Подписаните селяни от селото Гюн-Доуду молиме българската черква във Варна, която знае, че сме се отделили от гръцката патриаршия и сме в мераза, молиме българското общество да представлява селото при Хюкюмата за всичките ни работи и признаваме българската черква във Варна за наша майка, та да ни варди в духовните ни черковни работи.“
Все в този смисъл отец Константин започва да играе почетната роля на „деспот ефенди български“, т.е. като автономен български разпоредител.
С течение на времето турската власт, като преценявала целесъобразността на битовите мероприятия и инициативи, предприемани от Варненската българска църковна община, започнала да им съдейства и да ги подпомага. Онова, което в близкото минало се вършило за охраняване правата на българите и българщината във Варна и Варненско от Атанас Чорбаджи, сега изцяло минало в ръцете на отец Константин.
С разрастване функциите на Варненската българска църковна община се налагали по-големи разходи, поради което настъпили финансови затруднения. Търсейки изход от това положение, решило се начело на Варненската българска църковна община да застане лице с по-висок духовен сан, чийто авторитет да импонира на българите и да ги стимулира към по-големи парични помощи. През септември на 1867 г. свещеник Константин Дъновски се оттегля от председателския пост и се озовава в с. Хадърджа. На негово място Иларион Макариополски изпраща от Цариград архимандрит Панарет. Въпреки че тази незаслужена с нищо смяна засегнала честолюбието на отец Константин, той не престанал да се интересува и да се грижи за българските християни от Варненската епархия като за свои чада. Нещо повече, разполагайки с повече свободно време, сега той е имал възможност да се включва в по-широк кръг помощни и патриотични инициативи.
Не е безинтересно да видим преценката на Георги Сава Раковски за дейността на отец Константина. В една дописка, отпечатана в бр. 9 от 27 януари 1868 г. на вестник „Македония“, излизащ в Цариград, е писано: „Един пътник, който се намирал през първите дни на януари 1868 г. във Варна, съобщава впечатленията си и някои подробности за българите във Варна.“ Като описва подробно тържественото празнуване на Богоявление и похвалва родолюбивите българи, в дописката се казва: „Попитах за предишния им църковен предстоятел, отца Константина, къде и защо го няма. Казаха ми, че бил в с. Хадърджа, отстранен, защото били го удирили (обвинили), че бил уж в споразумение с униатската (католическата) цариградска църква и се стараел да вмъкне в униатство Варненската епархия. Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквоз нещо за този българин, който аз познавах отнапред за родолюбив мъж…“