Действително по това време свещеник Константин Дъновски е бил напуснал председателството на Варненската българска църква и община и се намирал в с. Хадърджа, но не по причини на родоотстъпничество, а по финансови съображения, които изложихме по-горе. Явно е, че пишещият дописката за вестник „Македония“ не е бил правилно осведомен или е бил личен неприятел на отец Константина. Никой честен българин от Варна и Варненско не би могъл да допусне да падне и най-малка сянка на вероотстъпничество от страна на отец Константин. Точно обратното, той е бил винаги и си остана до края на живота си ревностен източноправославен свещеник. Ние се позоваваме на цитираната по-горе дописка, за да покажем, че съставителят на дописката — Георги Сава Раковски, е имал високо мнение за отец Константина. Действително тази дописка е анонимна и не е подписана от никого, но върху нея се спира Георги Димитров, автор на „Княжество България“, който в „Известия на Варненското археологическо дружество“ пише: „От стила на писаното в цариградския вестник изглежда, че пътникът, автор на тази дописка, непременно трябва да е бил Георги Сава Раковски; то се доказва и от идеите и духа, с който е писано.“ Не за първи път Георги Сава Раковски скрива себе си зад някой анонимен „пътник“. Та нали пак същият автор, като „Горски пътник“, кръстосва България надлъж и шир.
Отец Константин Дъновски прекарва в с. Хадърджа две години и няколко месеца и бива наново повикан във Варна да поеме стария си пост като ръководител на Варненската българска църковна община. Оказало се е, че и архимандрит Панарет се е сблъскал със същите трудности от финансов характер и не е могъл да направи нещо повече от онова, което се е вършило дотогава от отец Константина. Освен това между архимандрит Панарет и Варненската българска община възникнали някакви недоразумения, което предизвикало неговото отзоваване през март 1870 г. По предложение на Иларион Макариополски председателството на общината било наново възложено на свещеник Константин Дъновски, който продължил с още по-голяма ревност да се грижи за варненските българи.
В началото на 1870 г. отец Константин бива избран от Варненската епархия като делегат на Народния църковен събор на българите в Цариград.
От началото на 1871 г. отец Константин организира във Варна ученическото дружество „Просвещение“, открива подписка за издигане здание за девическо училище и осъществява маса други родолюбиви инициативи. Като логически завършек на неуморната дейност на отец Константин е образуването на Варненско-Преславската епархия, за митрополит на която бил ръкоположен на 2 декември 1872 г. архимандрит Симеон.
На 17 март 1873 г. варненските българи издигнали за председател на епархийския смесен съвет отец Константина.
От 1876 г. отец Константин започва да служи и в параклиса при руското консулство във Варна. Участието му като инициатор на всички родолюбиви дела на българите от Варненско, както и тесните му връзки с руското консулство във Варна, му навличат големи неприятности. Още в началото на Руско-турската война (1877–1878) той бил задържан от турците като опасен за властта човек. Повод за затварянето му е било обвинението като отявлен русофил и свещенослужител в параклиса на руското консулство. Изправен пред военен турски съд, той едва не бил обесен. Положението му било значително усложнено и поради отправените атаки срещу него от страна на варненските гърци и гагаузи. Благодарение намесата и застъпничеството на холандския консул във Варна, чиято съпруга по народност била рускиня, отец Константин останал жив. С навлизането на руските войски във Варна той бива освободен от затвора, където прекарал седем месеца.
Период след Освобождението
След освобождението на България отец Константин застава начело на смесения епархийски съвет. От този му пост той се отдава на обществена дейност за уредба на народностните работи в епархията.