След като извършил възложената му обществена работа, отец Константин се завръща обратно във Варна.
Старите варненци си спомнят за дядо поп Константина с особено уважение. Срещат ли го по улиците на града, стари и млади го поздравяват почтително, като леко се отместват встрани да му сторят път, за да мине. Въпреки и на преклонна възраст, той стъпва уверено, без нито за миг да отпадне от лицето му благата усмивка, придружавана с някое остроумие или мъдро поучение.
По случай петдесетгодишния юбилей на първата българска църква във Варна, честван през 1915 г., Светият Синод въвежда свещеник Константин Дъновски в духовен сан „свещеноиконом“, а правителството го удостоява с орден „За гражданска заслуга“.
На 13 ноември 1919 г. иконом Константин Дъновски почива на 89-годишна възраст и бива тържествено погребан в църковния двор на храма „Св. Арахангел Михаил“. Тази църква сега е превърната в музей на Българското възраждане във Варна и Варненско, където е заделен специален кът в чест на свещеник Константин Дъновски, а на гроба му е вдигнат скромен паметник.
Послеслов
Пишещият тези редове като невръстно дете е живял в съседство до храма „Св. Арахангел Михаил“ във Варна и играейки в църковния двор, е бивал в непосредствена близост до свещеник Константин Дъновски. При хубаво време, в последните години от живота си старият свещеник с часове седеше на малката пейка под сенките на една широко разлистена зарзала в двора на църквата. Ние, махленските малчугани, щом видехме, че дядо поп е на пейката, се втурвахме да му целунем ръка. Той ще ни срещне с приветлив поглед, ще ни погали по главата, ще ни благослови с десницата си, като ни подава бонбонче от малкото пликче в джоба на подрасника му. Как никога не свършваха тези бонбони!
Един ден тъжен камбанен звън разнесе вестта, че дядо поп Константин е напуснал земните чертози… Църквата и черковният двор бяха изпълнени с хора. С мъка децата от махалата се провираха между надошлите, за да видят за последен път дядо поп. Уви, изпълненият ковчег с последните есенни цветя, димитровчетата, го закриваха от погледа ни. И може би по-добре, защото и досега все още го виждам не легнал, безжизнен, в ковчега, а както приживе, приседнал на пейката с блага усмивка да ни дава бонбончета.
Не мога да си спомня какви чувства са ме вълнували тогава, но с положителност бих могъл да твърдя, че и най-малко не ми е минавало през ум, че след повече от половин век ще водя незрим разговор с дядо поп Константина, но вече не като дете, а като зрял мъж, разказвайки за неговия живот и дейност, за да получа радостното чувство, че пак съм пред него и че с голямо благоговение целувам десницата му и чакам неговото благословение.