Социална и духовна атмосфера на Родопския край след поробването
Родопската област пада под властта на османците изцяло едва след Черменския бой, тридесет години след стъпването им на Балканския полуостров.
Населението на някогашното село Устово, родното място на Константин Дъновски, води началото си от принудително заселените там български първенци от Велико Търново, след падането на Второто българско царство под османско робство — пише Ст. Н. Шишков.11 За да предотвратят евентуални бунтове от страна на поробеното българско население, османците са изселвали принудително в отдалечени и затънтени краища на страната най-будните и видни българи и техните семейства. Че сегашният квартал Устово, някогашното село Селище, е било образувано именно от такива преселници, сочи и неговото наименование. Обикновено наименованието селище се е давало на такива поселения, в които била настанявана масово изселена рая от другаде. След окончателното падане на Второто българско царство през 1393 г. под османска власт такива изселвания на болярски семейства и по-будни българи от Велико Търново са били обикновено явление. По този повод южнославянският и румънски книжовник Григорий Цамблак в „Похвално слово за Патриарх Евтимий“ пише: „…Варваринът (турският военачалник, управляващ Търново) реши да пресели на изток людете — това изискваха и царските (султанските) повели — божият човек (Патриарх Евтимий) да бъде изпратен на заточение.“12 По този начин усамотените планински кътове приемат в своите дебри най-будното българско население на полуострова. Това бил цветът на българската управляваща върхушка — боляри, дворцови сановници, църковници, висши военни, изобщо дворцовият административен ръководен и духовен елит, чиито родови връзки се губят в тъмното робско минало.
Принудителното разселване в отдалечените и уединени места, както и забягването на преследвани българи в планински села се превръща в начин на консервация на най-надеждната част на българското племе, притаено далеч от очите на османските власти, съхранило се в безопасност в течение на столетия. При примитивен междуселищен транспорт и последвалата от това слаба народностна миграция, планинските селища закрилят през смутните години на робство будните български синове. Нямайки достатъчно орна земя за земеделие, те проявяват своята пробивна мощ в областта на занаятите, битовата ръчна промишленост и народностна просвета. По този начин ятаганът в ръката на палача не само че не постига своята цел, но се превръща в носител на благодат за потиснатите народи. Със създаването на благоприятни условия за премахване на вековното робство в неподозираните от никого планински селища лумват първите призиви за борба срещу угнетителите. Внуците и правнуците на разселените тук някогашни български първенци, прогонени от старите престолни центрове на поробена България, застават в първите редици на всенародното движение за свобода и верска независимост. И тук, както при много случаи, прозорливото око на историка може да проследи оная чудна „магия“ на съдбата, която превръща незаслуженото поражение в триумфиращ апотеоз. Не напразно нашият епос тачи като свои закрилници дебрите на Родопа и дъбравите на Стария Балкан.
Вместо да бъдат обезвредени, тези будни и войнстващи за свободата си бивши търновски българи, дават удачни родови кръстовки с местните траки от Родопския край. Не ще бъде пресилено да кажем, че ако бихме могли да проследим далечната родословна нишка на родопските устовски фамилии, от които произхожда Константин Дъновски, вероятно бихме се натъкнали на такива кръвни родови връзки с някогашни търновски първенци и боляри от български произход, примесена с прадревната тракийска кръв на местните траки.
След настъпването на мрачните съдбовни дни на потисничество родопските български селища биват подложени на насилствено помохамеданчване. Този процес за родопчани е започнал още от първите години на завладяването на Родопската област от османците. С небивала бруталност то е продължило и през XV, XVI и XVII век.13 Една част от селата в бившата Ахъ-челебийска кааза (област), която включва Родопите, са могли да се запазят чисто християнски, други са приели мохамеданството изцяло, а трети са се огънали отчасти и са приели смесена физиономия. Едно от селата с най-чисто българско население, което макар и покорено, е запазило вярата си, е било с. Селище. То никога не е отстъпило пред напора на османските завоеватели.14
Обикновено онези родопски села, които са отстоявали верската си независимост докрай, са бивали опожарявани, а населението им избивано или принуждавано да търси спасение чрез бягство. Такава била съдбата и на с. Селище, което било запалено и разрушено от османските орди. Когато преминала бурята, жителите му са се върнали, като го нарекли с новото му име — Устово.15 Като пръв заселник в селото се сочи някой си Стою.16
11
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
12
Цамблак, Г., Похвално слово за Патриарх Евтимий, Превземането на Търново от турците в сборника „От век на век“, Героична летопис, т. I, София, 1974 г.
14
Поптодоров, А., Из миналото на Родопа, Ист. бележник за потурчването на родопските българи, Сп. „Родопски преглед“, 1931 г., кн. 1 и 2.
16
Миков, В., Произход и значение на имената на нашите градове и села, реки, планини и места, София, 1943 г.