Ако огледате добре околностите на Устово, ще забележите, че измежду издигащите се височини доминира върхът, наречен Петровица. Този връх завършва с поляна, на която още се намират останки от старата църква „Св. Петър“.22 Местното население тачи този християнски светец като свой патрон и покровител, в чието възпоминание издига храма. А по-късно свещеник Константин дава неговото име на своя син Петър.
Нека още един път подчертаем, че всички жители на Устово са българи, отличаващи се с ясно оформено народностно съзнание, което те изявяват с доблест и себеотрицание при отстояване на своите национални и верски права.23 „Устово спада — пише Атанас Саламбашев — към малкото родопски селища, населени само с българихристияни. То представлява остров между другите българо-мохамедански села.“24 Свидетелство за будния борчески дух на устовци ние виждаме и във факта, че веднага след като цариградските българи под предводителството на Иларион Макариополски се отделят през 1860 г. от гръцката патриаршия, през същата година в Устово се открива самостоятелна българска народна църква, а след това и българско училище — първо в окръга.25
„Жителите на Устово са дълбоко религиозни — пише Ст. Н. Шишков — и всички са православни. Не ще срещнете фамилия, нито човек, който да не се черкува редовно и да не тачи и най-малкия църковен празник“ — добавя същият.26
Дълбоката религиозност на жителите от този край по всичко изглежда е дало своето ярко отражение и върху характера и склонностите на Константин Дъновски, а чрез него и на сина му Петър. В съзнанието и на двамата тази духовност прераства във всеотдайно месианско служене на народа и човечеството.
Една много характерна черта на родопчаните от този край е тяхната тясна връзка с музиката.27 В цитирания труд на Ст. Н. Шишков се казва, че „ако родопчанинът скърби, утешава се с песен, ако ли е весел и радостен, развлича се пак с песен. Било в гората за дърва, било на работа или в разговор, родопчанинът започва с песен и завършва пак с песен. Песнопението характеризира типичния нрав на родопските жители.“ По отношение характера на родопската песен същият автор дава следната преценка: „Напевът на песента е провлачен, романтичен, еднообразен и никак не прилича на напевите на другите български песни“, като веднага допълва, че „всички песни са взети от живота.“28
Тази музикалност на родопчаните събужда непринудено асоциацията ни за чародейния родопски певец Орфей, който преди няколко хилядолетия бродил из същите дебри и дъбрави, укротявал е с песен диви зверове и е разговарял с птиците. Както ще видим по-долу, Константин Дъновски се радва на значителни музикални заложби, които му дават възможност да пресъздаде вдъхновени песнопения в източноправославното църковно служене. С не по-малко музикален заряд е и синът му Петър, автор на много духовни песни, които се пеят от неговите последователи в цял свят.
Заговорите ли със стари хора от Устово за Константин Дъновски, те ще се позамислят малко и след като засияе по лицето им бодра усмивка и с асоциация на радостни преживявания, ще отговорят: „Знам го, как да не го зная, дядо Костадина. Той живя малко между нас, но го помним. Паметна по нас е фамилията Доуновски.“ Ще ви направи впечатление, че старите жители изговарят името Доуновски, а не Дъновски. В Родопския край твърдите гласни ъ и в корена на думите се изговарят оу или оа.29 По тази причина фамилното име Дъновски тук се произнася все още като Доуновски. В по-старите литературни източници тази фамилия се е пишела Доновски. За единство с общовъзприетия фонетичен изговор в нашето изследване ще я изписваме Дъновски (за бащата), респективно Дънов за сина. Прави впечатление, че Петър Дънов — Учителя е премахнал окончанието ски. Какви са били съображенията за това не се знае, но вероятно е искал да се освободи от звукосъчетанието ски.
В духа на казаното по-горе ще отбележим, че родопският диалект както фонетически, така и граматически е най-близък до църковния старобългарски език, на който се превеждат от Св. равноапостол Методий и учениците му църковните книги от гръцки език.
Детство, юношество и учителстване на Константин Дъновски
От старите жители на Устово трудно може да се научи нещо за живота и дейността на Константин Дъновски, защото той напуска родния си край още през 1847 г., като седемнадесетгодишен юноша. Като свещеник го посещава инцидентно само два пъти, и то първия път през 1859 г.30, а втория и последен път през 1913 г. Още по-малко могат да се съберат лични впечатления от устовчани и за произхода на фамилията Доуновски. Петър Дънов — Учителя разказва, че бащината му фамилия се е славела с физическа сила при мъжете, поради което я наричали „Доуновския род“, т.е. тези, които поставят на дъното, за да послужат за темел — за здрава основа.
22
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
23
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
25
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
26
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
27
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
28
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.
29
Шишков, Ст. Н., Устово, Ахъ-Челебийски окръг, Пловдив, 1885 г., цитирано по Ат. Примовски, Бит и култура на родопските българи, 1973 г.