Увлече ли се в разговор някой стар устовец за родоначалието на Доуновци, ще забележите как постепенно все повече и повече той започва да намесва и майчиния род на Константин Дъновски. По майчина линия той произхожда от стар устовски овчарски род, известен под прякора „Забилци“ — турска дума, която на български означава честен, изправен. Този род е бил един от първите заселници в Устово след опожаряването на с. Селище. Това родово име те предават и на квартала, където живеят — Забилската махала. Името Забилци е дадено от местния паша на фамилията отпреди 200 години, с което тя е била характеризирана за стриктното и честно изпълняване на своите задължения и изплащане на данъците си. Родоначалник на тази голяма овчарска фамилия е бил Георги Манолов, който навремето си стопанисвал около 5000 глави овце.
От казаното се вижда, че по майчина линия Константин Дъновски носи високи нравствени качества на честност и изпълнимост на поетите задължения. Потомък на този род е бил Юргаки Забилев, вуйчо на Константин Дъновски, по занятие бакърджия, който играе известна роля в живота на младия си племенник Константин.
Къщата, където Константин Дъновски е прекарал своето детство, е в Забилската махала и носи номер 13. Тя е кацнала на една чука върху южния склон на височините, които се спускат стръмно към Бяла река, ограждащи Устово от север. За да се отиде до родната къща на Константин Дъновски, трябва да се мине покрай църквата „Св. Богородица“, да се заобиколи училището, за да се отправите по малката уличка с номер 91, която е толкова тясна, че е почти невъзможно да се стигне до сградата с някакво превозно средство. Старата родна къща на Константин Дъновски е разрушена, като от нея са запазени само каменните основи, върху които е надстроен нов етаж. Сега там живее семейството на Никола Игнатов Видов от Забилския род.
Животът и делото на Константин Дъновски биха могли да бъдат характеризирани с три ясно очертаващи се периода:
— период на юношество, обучение и първи стъпки в живота (1830–1847 г.);
— период на търсене и преориентиране (1848–1864 г.);
— период на всеотдайна борба и утвърждаването му като войнстващ дух за верска независимост и народностна свобода (1865–1919 г.).
За да почувстваме атмосферата, всред която се ражда и расте малкият Константин, трябва да огледаме в исторически аспект третото десетилетие на XIX век, което е твърде динамично за жителите на Балканския полуостров. Характерно съвпадение е, че с раждането на Константин Дъновски (1830 г.) настъпват промени в картата на Балканския полуостров. Току-що е завършила Руско-турската война (1828–1829 г.), чийто мирен договор донася автономия на Сърбия, Молдавия и Влашко, а на Гърция се обезпечава пълна независимост. 1830 г. е годината на Юлската революция във Франция, която сваля Бурбоните от власт. В същата година Белгия се отделя по революционен път от Холандия, към която е била присъединена по решението на Виенския конгрес през 1815 г. Пак през 1830 г. във Варшава избухва Полското освободително въстание, което, въпреки че не успява, е убедителен израз на изявено народностно негодувание. На фона на този революционен кипеж и победоносен завършек на Руско-турската война (1829 г.) българите получават горчиво разочарование. Те единствени остават на Балканския полуостров под османски гнет. Великите сили на Европейския аеропаг налагат изтеглянето на руските войски от завзетите български територии на полуострова и запазването на турското владичество в Мизия, Тракия и Македония. Всички очаквания за освобождението на България рухват, покрусата е всеобща. Ако българският народ би получил своето освобождение през 1829 г., т.е. половин век по-рано, нашата история щеше да бъде без имената на Раковски, Левски, Бенковски, Ботев и др. Такава е политическата атмосфера, всред която започва своето битие Константин Дъновски.
Още като дете той е бил с ясно отправени интереси към ученолюбие, които интереси не го напускат до края на живота му. Майка му е имала горещото желание нейният син да приеме монашеството, за да отдаде живота си на служене Богу.31 Такова е впечатлението на проф. д-р Петър Ников32, който при разговор със свещ. Константин Дъновски през първото десетилетие на ХХ век научава за подчертаната настойчивост на майка му да го насочи към духовно себевглъбяване и оттегляне от светския живот.
32
Проф. д-р Петър Ников, Иконом Константин Дъновски, сп. „Духовна култура“, 1920 г., кн. 1 и 2.