„Дами и господа, оглавяващият класирането катастрофира…“
„Само четири минути до края на състезанието. Това можеше да остане като едно от най-добрите състезания с вратички в историята! О, колко жалко!“
Фабиан и Труво завиха надясно, излязоха на Пето авеню и след секунди прекосиха с рев финала на 34-та улица — само на една пряка разстояние.
„Аргонавт“ лежеше — смачкан и потрошен — на 42-ра улица до величественото здание на Нюйоркската публична библиотека.
Джейсън уморено вдигна глава. Първото, което направи, беше да провери отзад.
— Добре ли си?
Бъг изстена, но кимна.
Джейсън натисна бутона за запалване.
Вътрешностите на болида му изтракаха, но не се случи нищо. Колата остана неподвижна.
Джейсън отново се опита да запали. И отново нямаше късмет.
— Хайде, „Аргонавт“! — извика Джейсън. — Не ме предавай точно сега! Имаш още два магнитни диска. Все още има време да пресечем финала!
Натисна пак бутона за запалване.
Рууум!
„Аргонавт“ се издигна точно седемдесет сантиметра над платното…
… и остана там.
Джейсън включи на преден ход, но колата си остана зависнала. Дюзите й за сгъстен въздух жалко кашляха. Болидът се държеше във въздуха само благодарение на двата си магнитни диска.
Беше изгубил предния ход.
„Аргонавт“ не искаше — не можеше — да върви напред.
Джейсън се намръщи. Ако това беше обикновено състезание от сериите Мастърс, можеше да изтича и да пресече пеша финала с волана в ръка, както беше направил Бъг в състезание 50 на спортното училище. Обаче това беше единствената надпревара в Мастърс, която изискваше колата да пресече финала. „Аргонавт“ трябваше да пресече линията.
— О, по дяволите! — изруга Джейсън.
Състезателно време: 2 ч. 57 мин.
Оставаха три минути до края на състезанието, а от 12-имата стартирали 8 вече бяха пресекли финала. Четирима бяха отпаднали: катастрофиралите Ау Чоу, Раул Хасан, вторият пилот на „Локхийд-Мартин“, Дан Рейн с неговия закърпен „Боинг-Форд“ (и двамата в опит да спечелят повече точки) и Джейсън.
Когато катастрофира, Джейсън водеше по точки.
Обаче сега, когато стоеше неподвижен на 42-ра улица, всички решиха, че надпреварата за него е приключила.
Телевизионните коментатори, чиито кабини гледаха към старт/финала, започнаха да изразяват скръбта си заради катастрофата.
— Толкова жалко…
— Пилотирането му можеше да влезе в историята…
— Той е още млад, ще се научи…
— Да, Боб, точно така. Състезанието на вратички не е завършило, докато не пресечеш финала…
В този момент един от коментаторите блъсна стола си назад и надвика всички:
— Ей, я чакайте! Какво е това?!
Всички зрители на Пето авеню едновременно обърнаха глави и…
И за първи път в историята на Пето авеню се възцари пълно мълчание.
Защото онова, което видяха, напълно ги слиса.
Под славния дъжд от бавно падащи конфети видяха нещо да излиза от 42-ра улица на Пето авеню.
„Аргонавт“. Висеше над улицата.
А зад него, превити на две от усилие, се виждаха две малки фигури.
Джейсън и Бъг го бутаха.
Бавно, крачка по крачка, Джейсън и Бъг избутаха „Аргонавт“ на Пето авеню.
Широкото авеню се простираше пред тях — до финала оставаха 500 метра.
Те продължаваха да бутат. Отначало бавното им пътуване минаваше в мълчание — тълпите по трибуните от двете страни на улицата ги гледаха слисани до онемяване.
Но след миг някой ревна с класически нюйоркски акцент:
— Хайде, момчета, избутайте бричката до финала!
Тези думи разпръснаха магията на слисването и тълпата започна да пляска и да поощрява Джейсън и Бъг с викове, които разтърсваха небесата.
Състезателно време: 2 ч. 58 мин.
Две минути до края. 200 метра до финала.
Стъпка след мъчителна стъпка Джейсън и Бъг бутаха „Аргонавт“ — техния „Аргонавт“, малката им храбра кола — по финалната права.
Тълпите от двете им страни направо бяха луднали, подкрепяха ги с ритмично пляскане и викове в хор:
— Раз-два, раз-два!
Пот се стичаше по челото на Джейсън и капеше по асфалта.