Обаче изпитаните в съня чувства не си отиваха: съкрушителното желание на Джейсън да спечели, болката, когато видя Труво да го изпреварва, гаденето от гравитационните сили, загубата на съзнание и най-лошото — страхът му от този завой.
Просто не харесваше Лакътя на статуята — това беше може би най-трудният завой във ФЛК и днес, независимо дали му харесва, или не, щеше да го взима по веднъж на всяка минута цели два часа.
Състезание 3 от сериите Мастърс беше разновидност на състезанието, известно като „Масово преследване“.
Точно като в преследванията, които влизаха в училищния шампионат, състезателите се носеха по сравнително къса кръгла писта. В Състезание 3 това беше обиколка на остров Манхатън, която започваше и свършваше при Бруклинския мост. Всяка обиколка продължаваше приблизително една минута — оттам идваше приказката „по-кратко от нюйоркска минута“.
Друга характеристика на пистата бяха препятствията:
Първо, йонните водопади, които се стичаха от всички нюйоркски мостове. Приличаха на обърнати обратно фойерверки: проблясващите златисти частици от водопада предизвикваха хаос в магнитните и електрическите системи. Ако пилотът пропуснеше дупката в (движещите се) водопади и минеше през падащата завеса от златисти йони, от другата страна излизаше само обвивка на болид. Без енергия — нито магнитна, нито електрическа. Обикновено след това ставаше по някоя ужасна катастрофа.
Второ, месомелачките: по трасето имаше две кръстовища — на остров Рузвелт и на остров Уорд-Рандъл (всъщност това беше един остров, но преди са били два — оттам двойното наименование). Ако завиеха надясно, пилотите можеха да поемат по по-дълъг и с по-малко опасности маршрут. Ако поемеха по лявото разклонение, маршрутът бе много по-кратък — но и в двата случая ги чакаха дебели четирийсет метра стоманени стени, в които имаше тесни тунели. Проблемът беше, че стените им се отваряха и затваряха като ириси. Ако пилотът решеше да поеме по късия маршрут и попаднеше в затварящ се тунел, може да бъде смазан — оттам и прякорът „месомелачка“. Често отчаяли се състезатели избираха да поемат по късия маршрут, пропускаха отварянето на тунела и губеха повече време, докато го чакаха да се отвори пак.
В допълнение в края на супербързата и супердългата права „Хъдсън“ заплашително се изправяше Лакътят на статуята. Той беше последното предизвикателство пред всеки пилот — изправянето на собственото ти тяло срещу желанието ти да победиш. Както се беше случило на Джейсън в съня, не беше необичайно пилотите да се нокаутират сами, докато взимат Лакътя, защото са позволили на желанието за победа да замъгли разума им.
Имаше и още една допълнителна характеристика, която беше уникална и се срещаше само в това състезание. Беше известна като Правилото за 15-те секунди.
Накратко казано, състезателите трябваше да спазват 15-секундна дистанция от водача. Когато водачът минаваше под мостовете, се включваше таймер. След 15 секунди златистият цвят на йонния водопад преминаваше в червен и отворът в него се затваряше и го превръщаше в непревземаема стена от йони. Това означаваше, че ако не си на петнайсет секунди след състезателя пред теб, си аут от състезанието.
На този етап от Мастърс, след като бяха останали само осем участници, точкуването също се беше променило.
В последните две състезания победителят също получаваше по 10 точки. Обаче класиралият се на 2-ро място сега получаваше само 8 точки; 3-тият получаваше 6 точки; 4-тият получаваше четири точки; 5-ият — 2 точки, а последните трима — нищо. НЗ — незавършилите — също не получаваха точки.
За Джейсън положението беше ясно.
Той имаше само 8 точки и беше на 8 точки от водачите в класирането, така че в това състезание трябваше да завърши на едно от челните места — на първо или второ — а другите състезатели да се класират назад или въобще да не завършат.
Обаче ако бе научил нещо през този година, то беше, че в състезанията с летящи коли може да се случи всичко.
На разсъмване Манхатън се беше превърнал в гигантски стадион.
Огромни тълпи се трупаха по външните брегове на Ийст Ривър, Хъдсън и Харлем. В самия Манхатън нюйоркчани бяха превзели всяко място, откъдето можеше да се гледа — като се почне от парковете и сградите и се стигне до главните магистрали, които минаваха по краищата на острова: булеварда „Хенри Хъдсън“, Уест стрийт и булевард „Франклин Рузвелт“.