Борбата за спечелването им щеше да се води между последните двама състезатели на пистата: Алесандро Ромба и Джейсън Чейсър.
Сега, когато двете рена завинаги го бяха оставили на мира, и на крилете на огромно количество адреналин, Джейсън вече оглеждаше стопа на Алесандро Ромба.
Ла Бомба Ромба.
Пилотът №1, състезателят, който искаше да стане първият, спечелил Големия шлем, човекът, който тази година още не беше надминаван.
„До днес“, помисли си Джейсън.
Състезание с два коня.
Ромба бягаше.
Джейсън преследваше.
Преследваше го с все сили.
По цялата дължина на Малката пещера, след това в подобния на лабиринт тунел.
Ромба караше яко.
Джейсън управляваше безпогрешно.
За двайсет минути съкрати преднината на №1 на света до една дължина на кола и тогава…
… слънчевата светлина ги заля, когато изскочиха заедно от тунела.
Вече летяха над междущатската магистрала, която се извиваше наляво и надясно, заобикаляйки гори и хълмове. Джейсън следваше Ромба по петите и превръщаше живота на световния шампион в ад.
След малко Джейсън атакува — опита се да се промъкне от лявата страна на Ромба.
Ромба затвори пътя — леко и законно.
Джейсън опита отново — този път отдясно.
Ромба отново го блокира.
Джейсън упорстваше — ту отляво, ту отдясно, търсеше пролука да се шмугне, без да показва никакво уважение към пилот №1.
Джейсън отново тръгна наляво — Ромба реагира и зави натам — обаче този път ставаше дума за лъжливо движение и Джейсън се стрелна надясно и се промъкна покрай Ла Бомба, който се беше отклонил твърде много вляво!
Тълпите покрай магистралата направо зяпаха.
А после се разкрещяха от удоволствие.
Не катастрофа, късмет или подъл ход бяха позволили на Джейсън да надмине световния шампион.
Просто се дължеше на дяволски доброто му пилотиране.
Така изведнъж, когато оставаха само десет минути до края на Ню Йорк Мастърс, Джейсън се озова начело.
В далечината се показа силуетът на Ню Йорк Сити.
Докато се носеше с рев над магистралата, Джейсън гледаше как високите му небостъргачи пронизват небесата.
Пришпорваше „Аргонавт“ и се опитваше да заглуши всички мисли за това, че води, че е начело, че е на прага да постигне всичко, за което някога си е мечтал.
„Не мисли за победата — каза си той. — Не казвай хоп, преди да си скочил! Първо спечели, после всичко останало. Съсредоточи се и карай!“
В последния участък преди Манхатън дори успя да увеличи преднината. Първо с една дължина, после с няколко.
А после минаха по Бродуейския мост и изведнъж се озова отново в града с неговия лабиринт от прави ъгли.
Събралите се зрители започваха да реват при всеки негов завой.
Ромба вече беше изостанал на цели седемдесет метра.
Когато изскочи на Пето авеню и осъзна, че няма повече завои — че това е краят — че е успял — Джейсън си позволи да се усмихне.
В същия момент един човек сред зрителите — гледаше как Джейсън лети по финалната права — натисна бутона на дистанционното и задейства взривното устройство с големината на глава на карфица, закачено за задния спойлер на „Аргонавт“.
За втори път тази година — и за втори път в състезание от Големия шлем — задният спойлер на „Аргонавт“ избухна от само себе си.
„Не — помисли си Джейсън. — Не на финалната права!“
— Дръж се, Бъг — успя да извика на брат си.
Останал без задния си спойлер, „Аргонавт“ наведе нос и със смайващите 779 км/ч се стовари върху асфалта на Пето авеню.
Разхвърчаха се части и искри.
Носът на „Аргонавт“ отхвръкна настрана, части от фюзелажа се разлетяха наоколо, крилете застъргаха настилката и се отчупиха.
Очуканият „Аргонавт“ се плъзна странично и спря в средата на Пето авеню, само на дразнещи двеста метра от финала. След това тромаво се обърна на една страна, с кабината към заветната бяла линия.
Джейсън вдигна глава и видя линията на финала — толкова близо и едновременно толкова далеч.
— Бъг? Как си?
Бъг го успокои, че му няма нищо.