Джейсън бързо прецени възможностите.
Знаеше, че Ромба е близо — по звука почти над него — прекалено близо, за да стигне на бегом до финала, както Бъг бе направил с Барнаби в спортното училище.
— По дяволите! — Той удари ядосано волана. — Няма да загубя това състезание!
И когато колата на Ромба почти се изравни с неговата, сграбчи Златното руно, стисна го в скута си, отключи оборудвания с транспондер волан и направи единственото, което можеше да му помогне да спечели състезанието.
Катапултира.
Беше картина, която никой зрител никога нямаше да забрави.
Черният „Локхийд“ на Алесандро Ромба тъкмо минаваше покрай останките от „Аргонавт“, когато — фуууу! — Джейсън излетя с катапултиращата седалка от болида, изстреля се хоризонтално с главата напред, подобно на човек от цирково оръдие, само на шейсет сантиметра от асфалта и…
… надмина колата на Ромба в движение…
… и прелетя над финала само на трийсетина сантиметра пред смаяния италианец.
Щом профуча над бялата линия на финала, катапултиращата седалка изгуби хоризонталната си инерция, стовари се на асфалта, търкулна се настрана и се плъзна напред. Вдигнаха се хиляди искри, които обгърнаха Джейсън, но седалката го защитаваше с усилената си конструкция.
След миг седалката спря.
Съскаше от нагряването и от очуканите й страни се вдигаше пара.
От всички страни към нея се завтекоха загрижени официални лица.
Зрителите бяха потънали в удивено мълчание.
Хенри и Марта Чейсър гледаха ужасени, търсеха признаци на живот в димящата седалка и сред тълпата служители, които се бяха струпали около нея.
Никой не беше виждал нещо подобно — момчето, което катапултира, за да пресече финала и да спечели!
Едно от официалните лица измъкна Джейсън от изпотрошената седалка и му помогна да се изправи. Джейсън се олюля, но вдигна високо волана и Златното руно…
… и беше поздравен от тълпата с такъв радостен рев, какъвто не беше чуван никога на състезание от ФЛК.
Беше толкова силен, че едва не срути града.
Хенри и Марта Чейсър въздъхнаха от облекчение, а после Хенри скочи, вдигна ръце и изрева:
— Ах, ти… малък… проклет… храбрец!
Последваха налудничави сцени.
Подобно на вълна от разкъсана язовирна стена, тълпата нахлу през загражденията, изскочи на Пето авеню и започна да се трупа около смачканата катапултираща седалка.
Джейсън — заобиколен от официални лица и охрана — отиде при Алесандро Ромба и му стисна ръката.
— Господин Ромба, съжалявам за Големия шлем.
Италианецът се усмихна криво.
— Имам чувството, че тази година беше последната ми възможност. От сега нататък във всяко състезание ще съм изправен срещу корав нов съперник.
Джейсън кимна.
— Днес направихте добро състезание.
— Ти също. А сега, младежо, върви да празнуваш.
— Точно това ще направя — засмя се Джейсън.
И хукна по Пето авеню към останките на „Аргонавт“, които още лежаха по средата на широкия булевард. Бъг стоеше до отломките.
Двамата братя се прегърнаха, а около тях засвяткаха светкавиците на фотоапаратите и прожекторите на камерите.
— Джейсън! Ларва на мраволъв! — Марта Чейсър пристигна тичешком от ВИП трибуната, Хенри я следваше.
Марта прегърна Джейсън и го притисна към себе си. Хенри Чейсър спря малко зад нея, защото знаеше, че Бъг не обича да го прегръщат. Затова се изненада, когато Бъг скочи в обятията му, прегърна го и отпусна глава на рамото му.
— Добра работа, синко — каза Хенри задавено. — Браво.
— Благодаря… татко — прошепна Бъг.
Това бяха първите думи, които каза пряко на Хенри Чейсър.
Марта пусна Джейсън.
— Едва не получих сърдечен удар, когато спойлерът се взриви. Какво стана? Защо? Как?
— Имам някои подозрения — отговори Джейсън и се обърна към Ериъл, която се приближаваше, придружавана от двама нюйоркски полицаи, които водеха помежду си Рави Гупта, индиеца букмейкър — ръцете му бяха в белезници.
— Той ли е? — попита едното ченге.
— Да, той е — отвърна Джейсън. — Това е типът, който е монтирал експлозивите на колата ми в Италия и тук.