Спомняше си и как Скот Сиракюз дойде при него след награждаването и се вгледа внимателно в очите му.
— Господин Чейсър, ти отново пропусна последното влизане в боксовете.
— Да, господине, точно така.
— Значи реши да не се вслушаш в съвета ми?
— Не, господине. Реших да се вслушам в нещо друго, което казахте за грешките преди време, когато се упражнявахме да влизаме в питовете и аз все минавах през линията.
Сиракюз се смръщи.
— И какъв е бил моят съвет?
— Казахте да не крия грешките си, а да се уча от тях. Затова реших да се поуча от последната си грешка — миналия път, когато пропуснах последния питстоп. Този път обаче всичко беше наред.
— Да, с точно 4,2 сантиметра — замислено отбеляза Сиракюз.
Джейсън се усмихна.
— Татко веднъж ми каза, че може да спечелиш със сантиметър или с километър. Но че и в двата случая си е победа.
И за пръв път, откакто Джейсън познаваше Сиракюз, го видя да се усмихва.
— Добра работа днес, господин Чейсър. Направо не мога да си представя какво ни очаква, когато в събота излезеш на пистата.
И се обърна да си тръгне.
— Господин Сиракюз! — извика Джейсън подире му. — Семейството ми е тук и тази вечер ще празнуваме. — Направи пауза. — Искате ли да дойдете?
Сиракюз се поколеба, сякаш това беше въпрос, който най-малко на света е очаквал да чуе.
— Добре — отговори накрая. — Това е… много мило. В колко часа?
Джейсън му каза.
Сиракюз кимна.
— Хубаво. Имам малко работа, трябва да приготвя няколко урока. Може и да се позабавя, но ще дойда.
И наистина Сиракюз пристигна в ресторанта с точно 45 минути закъснение, точно в момента, когато поднесоха на масата им класическата сладоледена торта на Чуука с номера на „Аргонавт“ 55 в центъра.
Когато Сиракюз седна при тях, Джейсън се запита дали учителят му яде често пилешки бургери, обаче както се оказа, Сиракюз се справи без затруднение с мазния си сандвич.
Минаха само четири секунди, преди Хенри Чейсър, доморасъл експерт по автомобилни състезания, да започне да разпитва Сиракюз за състезателната му кариера.
— Значи — започна Хенри, — имам предвид онзи път, когато се опитахте да срежете тока в Италия. Тогава останахте в лабиринта колко? Четири часа?
— Четири и половина — поправи го Скот.
— Какво стана всъщност?
Джейсън чакаше отговора не по-малко нетърпеливо.
Сиракюз явно се опитваше да подбира думите си внимателно.
— Да кажем, че просто не очаквах кариерата ми да приключи малко по-късно в Ню Йорк.
И след като го каза, погледна Джейсън, сякаш очакваше той да разгадае какво означава този неясен отговор.
Джейсън се замисли.
— Не сте очаквали да катастрофирате в Ню Йорк — повтори той на глас. — А това значи, че сте очаквали да се състезавате и в бъдеще в Италия…
— Точно така.
— Не е възможно…
Сиракюз бавно кимна.
— Правилно си разбрал.
— Вие сте проучвали лабиринта — каза Джейсън. — Разузнавали сте италианския пряк път за следващото състезание!
Сиракюз пак кимна.
— Много добре, господин Чейсър. До днес ти си първият, който се сети.
Джейсън не можеше да повярва. Беше толкова лукаво умно. Той продължи:
— Всички са си мислели, че влизането в лабиринта е отчаян опит да настигнете водачите, но не е било така. Въобще не сте имали намерение да настигате водачите, нито да спечелите състезанието. Прекарали сте четири часа в проучване на лабиринта, в изучаване на тайните му, за да може да ги използвате през следващите години.
— Четири часа и половина, по-точно — каза Сиракюз. — Но после Алесандро Ромба ме отнесе в Ню Йорк и така и не успях да се възползвам от тези познания. Трудна работа. Обаче мисля, че днешното използване на прекия път — как ти последва Зейвиър — не беше по-малко умно. Надявам се, че си си водил бележки, докато беше вътре. Защото това познание ще е с теб винаги, когато този пряк път отново се ползва. Или поне докато Училището не реши да го преработи.
Лицето на Джейсън светна от похвалата на Сиракюз и той погледна баща си, спомняйки си думите му, казани два дни по-рано: „Когато започнеш да учиш толкова здраво, колкото можеш, гарантирам ти, че ще започне да се отнася по друг начин с теб“.