От този момент галавечерята тръгна като по вода.
За Джейсън вечерта мина като миг.
Умберто Ломбарди беше най-добрата компания, която бе имал. Разказваше за състезания и за работата си като строителен предприемач, за срещите с филмови звезди и дори за това, че тъкмо той привлякъл Скот Сиракюз в професионалния спорт.
Тази вечер Джейсън разбра, че състезанията във ФЛК не се провеждат само на пистата. Бизнесът състезания се въртеше на вечери като днешната.
Жан-Пиер Леклерк произнесе реч сред флагове, на които бяха изрисувани емблемите на училищните спонсори, и Джейсън разбра за какво става дума при спонсорството — за признание. Както Леклерк правеше сега пред едни от най-влиятелните хора в света — човек винаги споменава своите спонсори.
Когато речта завърши, гостите се пръснаха из залата.
В един момент Джейсън стана от масата, за да иде до тоалетната, и видя Ериъл Пайпър на бара — неописуемо красива в тясната си сребриста рокля, но същевременно и много измъчена, притисната там от някакъв висок тип с гелосани назад коси и остър клюнест нос. Папийонката му беше разхлабена и той милваше с показалец брадичката на Ериъл.
— Ей, Ериъл — приближи Се Джейсън. — Как върви? Здрасти — подхвърли на мъжа. Трябваше му известно време, за да осъзнае кой е този тип — прочутият френски пилот Фабиан.
— Джейсън, моля те… — каза Ериъл.
— Малкият, я се разкарай — изръмжа Фабиан. — Не виждаш ли, че сме заети? — Френският му акцент беше подчертан, а говорът — пиянски завален. После се обърна отново към Ериъл. — Та както вече казах, в света на ФЛК може да има големи възможности за момиче с твоите… ъъъ… дарби. Разбира се, само ако изиграеш картите си както трябва. Обмисли предложението ми и можем да се видим по-късно.
Пъхна нещо в ръката на Ериъл и си тръгна.
Джейсън не можеше да види добре какво е, но му заприлича на чип карта за врата на хотелска стая.
Погледна Ериъл — тя стискаше здраво чип картата и се беше вторачила в гърба на Фабиан, сякаш взимаше някакво много важно решение. Джейсън я гледаше и виждаше как по лицето й преминава странна смесица от чувства — пресметливост, отвращение и амбиция.
— Ериъл? Добре ли си? — попита той загрижено.
Ериъл продължаваше да гледа след Фабиан, който вече беше излязъл от залата и вървеше към асансьорите.
— Джейсън — каза тя, без да го поглежда, — ти си мило и добро момче. Обаче на този свят има неща, които още не разбираш.
И стиснала чип картата в ръка, тръгна след Фабиан.
Джейсън не можеше да направи друго, освен да я гледа как се отдалечава.
— Разбирам много повече, отколкото си мислиш — каза на въздуха, след като тя си тръгна.
В 10:30 Джейсън, Бъг и Хенри Чейсър се сбогуваха с Умберто Ломбарди и Скот Сиракюз.
Вече беше време да си лягат.
Утре трябваше да се състезават.
Изведнъж изпита увереност въпреки неугледния си състезателен екип: стария дънков гащеризон, работни ботуши и очуканата мотоциклетна каска.
Баща им би трябвало да е с тях — той много искаше да усети напрежението в питлейна заедно със своите момчета — обаче в последния момент Марта го спря, защото имала нужда от неговата помощ за странния проект, който я държеше затворена в караваната от ден и половина.
Напрежението във въздуха беше ясно осезаемо.
Това не беше обикновен състезателен ден в спортното училище. Тук залогът беше нещо повече от точки за генералното класиране в шампионата. Днес човек можеше да направи кариера — или да провали кариерата си.
Джейсън видя Ериъл в нейния бокс и й помаха. Тя също го видя, но не отвърна на жеста му, нито го погледна в очите.
В 8:45 в питлейна се проведе церемония, предавана по телевизиите: на нея се изтегли поредността на двойките. Всяко единоборство получи номер и Жан-Пиер Леклерк започна да вади номерата от един цилиндър.
Първото състезание за деня… Чейсър срещу Пайпър в 9:30 предобед, но преди да бъде даден старт, в 9:00 беше предвиден Парад на състезателите пред главната трибуна, която се издигаше при старт/финала. Докато оглеждаше лъскаво екипираните други отбори, Джейсън се притесни, че ще го „представят“ на събраните спонсори в старите му дънки.
Но нямаше избор.
Парадът на състезателите започна и той стоеше пред очите на света, заобиколен от знамена и плакати и под реещия се над него телевизионен дирижабъл със старите си работни дрехи… Никога не се беше чувствал толкова неловко. Мразеше всяка минута от това представление.