— Мъчили ли сте се да намерите Ли Жозеф? — попита тя и той се поколеба само една секунда.
— Да, пратих човек в Холандия да направи справка — той е мъртъв. Умрял е в Утрехт. Никой не знае това, освен ти и аз.
Лицето й беше придобило странно изражение. За момент той помисли, че тя не му вярва, че е чула истинската история, разиграла се в „Леди Стерс“.
— Как изглеждаше той? Опиши ми го! — каза тя.
— Кой — Ли Жозеф? Не си ли спомняш? Той беше около 1,80 м, доста висок, гърбав. Къса сива брада покриваше лицето му. Винаги беше облечен еднакво, зиме и лете — черно палто, прилично на кафтан, закопчано до врата му с руска кожена шапка от астраган. Но какво се е случило?
Тя се вглеждаше в него с широко отворени очи.
— Аз го видях, преди четвърт час стоеше пред къщата — каза тя.
Лицето на Марк Мак Джил стана пепеливо.
VI
Марк Мак Джил стоеше като парализиран: не се движеше, нито говореше. Най-после каза:
— Ти си го видяла, Ли Жозеф? — Гласът му едва се чуваше. — Видяла си Ли Жозеф в Кавендиш Скуеър? Ти си луда! — Той се раздруса, като че ли да отърси от себе си товара, с който тя го беше внезапно обременила. — Къде, кажи?
Тя му разказа за човека, когото бе видяла да стои на тротоара до чакащото такси и той изтича до прозореца, дръпна пердетата, отвори вратата и излезе на балкона.
— Къде?
Тя го бе последвала и посочи мястото.
— Той беше там на — на онзи ъгъл.
Таксито вече не се виждаше, нито човекът.
— Глупости! Изплаши ме! Разбира се, в къщата на ъгъла живее някакъв руски княз или нещо подобно. Той често има посетители руснаци и други всевъзможни…
Ръцете му трепереха; такъв тя никога по-рано не бе го виждала и можеше само да се чуди на вълнението, което го обземаше при мисълта, че Ли Жозеф можеше да съществува.
— Той е мъртъв — знам, че е мъртъв… по дяволите…
Той се обърна като разярено животно към Тайзър, който току-що влизаше в стаята. Последният беше винаги облечен в редингот, който като че ли му беше дълъг, с връзка, вързана в магазина и чисто бяла риза. Имаше дълги зъби, които показваше непрекъснато с постоянната си усмивка. Тайзър беше весел човек. Весел беше, защото живееше (а имаше причини да се радва на това), весел беше, че му се удаваше случай да помага на подобните нему, а най беше весел тогава, когато имаше възможност да приеме някой по-забележителен човек в „Домът на почивката“.
— Господ да ви пази, мили приятели, изглежда ви уплаших! В бъдеще вероятно ще трябва да чукам. В неудобен момент ли дойдох?
Гласът му, маниерите, вдигнатите вежди, всичко говореше за наивна веселост.
— Приятелю, ти изглеждаш болен. Съгласни ли сте, мис Ан? Убеден съм. Може би забелязвам тези признаци, защото живея и се движа в атмосфера на истинско здраве. Вземете например Седемен — моя старик от морето — грозен, но здрав. Ха, ха! Ха, ха!
Той механично се смееше на собствените си остроумия. В стената имаше лакиран шкаф, откъдето извади едно шише и чаша.
От шишето си сипа уиски в чашата: бледосините му очи предвкусваха удоволствието.
— Добре ли върви всичко в почивния дом…
— Ан мисли, че е видяла Ли Жозеф тази вечер.
Лицето на Тайзър болезнено се сви.
— За бога, не се мъчете да бъдете духовити! — изписка той. — Ли Жозеф… приятна тема за разговор, нали? Остави мъртвите да почиват, старче. Ли Жозеф — уф!
Той потрепери и сложи чашата на масата.
По лицето му бе избила пот, малки капки се появиха и под очите му, цялата му закачливост изчезна. Ударът от новината го извади из равновесие и Ан за пръв път видя колко близо до края си е този мним филантроп.
— Ли Жозеф… спомняш ли си, Марк? Всички тези привидения и духове, които той виждаше? Небеса, той често е карал по гръбнака ми да лазят тръпки! А сега сам той е дух — твърде забавно!
Той се захили глупаво, напълни отново чашата си и жадно изпи силния алкохол.
— Ли Жозеф е мъртъв, доколкото знаем — Марк се мъчеше да бъде спокоен.
Тайзър се беше втренчил в него, устата му механически работеше.
— Обзалагаш се, че е мъртъв! Хубаво правиш! Спомняш ли си как той виждаше разни неща, Марк… приказваше им… кръвта ми се смразяваше.
Той потрепери и чашата едва не падна от ръката му. Очите му бяха широко отворени и той като че ли виждаше духове. В страха си беше забравил останалите. Ан помисли, че той изговаря гласно мислите си.