— Страшно беше… по дяволите! Не бих искал да го преживявам втори път. Не го ли виждаш как стои срещу нас, хили се и казва, че ще се върне отново — а?
Марк бързо се приближи до него, хвана го за рамото и го раздруса.
— Съвземи се, хайде! — каза той остро. — И млъкни! Не виждаш ли, че плашиш Ан?
— Извинявам се, извинявам се! — пробъбри Тайзър.
Марк даде знак на Ан с очи. Тя не се нуждаеше от повторение. Като взе шапката и чантата си, тя бързо напусна стаята. В коридора още чуваше пискливия глас на Тайзър.
— Ли Жозеф, Ли Жозеф… хората не са безсмъртни. Марк, ти знаеш, че той е мъртъв… От десет крачки, приятелю… какво?
Тя се зарадва, че може най-после да сложи преграда между себе си и този отвратителен глас. Тайзър винаги и напомняше обратната страна на работата. Той беше винаги пиян, винаги говореше лудости. Ан можеше да преброи разговорите си с него на пръстите на едната си ръка.
Тя пресече площадката и отвори вратата на своя апартамент, който беше по-малък. Слугинята, която си отиваше вечер, й бе оставила студена вечеря на масата. Ан не беше гладна и предпочете първо да вземе душ и си смени дрехите.
Една година бе изминала от смъртта на Рони. Тя се опита да възкреси из миналото цялата сляпа омраза, всичките планове за мъст, които бе кроила срещу неговия убиец. Тя имаше портрета на Брад, изрязан от вестник, и за да не заглъхне омразата й с течение на времето, тя бе поставила двата портрета в двойна рамка, така че те се гледаха един друг: Рони, с ясно изразения си профил и веселите си очи и Брад, неговият убиец, мрачен, циничен, дързък. Тя си бе поставила за задача да накара този човек да се влюби в нея и Марк не само че одобри плана й, но я и окуражи. Това беше задача, която разкъсваше сърцето й. През цялото време се стараеше да се бори със спомена за това страшно нещо, което бе видяла и което й бяха казали, че е Роналд Перимен. Вече можеше да стои съвсем спокойно срещу неговия убиец и да се усмихва в очите му, като изтърсва същевременно пепелта от цигарата си в празната кафена чаша.
Той я харесваше много. Тя узна това още в деня на първата им среща, но той не отиде по-далеч от това харесване. Беше заинтригуван от нея, изглеждаше истински да съчувствува на скръбта й. До тази вечер не бе споменавал името на Марк Мак Джил, макар че често бе говорил за Рони.
— Той попадна в лоши ръце, това момче — каза той веднъж. — Виждах как потъва и правех всичко, за да го спася. Ако ми беше казал всичко, може би щях да го направя.
Докато се обличаше, тя постави рамката с портретите на тоалетната си маса. На челото й имаше дълбока бръчка, докато вчесваше назад косите си. Беше ли останала толкова умна, колкото си мислеше? Не бе научила нищо, доверието му още не й принадлежеше. Марк обикновено я питаше, когато тя се връщаше от тия срещи, какво й е казал той — тя не можеше да му каже нищо, което Марк да не знае от по-рано.
Брадлей не беше от висшето съсловие: баща му беше железар, чиято слабост беше да изучава живота на птиците; майка му — дъщеря на работник.
Животът си той почна като прислужник в конезавод. Докато започне работа в полицията, мина през ред служби, всяка от която увеличаваше знанията му за живота.
Да се учи бе негова страст. Френски изучи с нечувано постоянство. На двадесет и две години беше сержант, а на двадесет и три — войскови капитан. След връщането си от Месопотамия той влезе в Скотланд Ярд вече със знания по арабски, писмен и говорим, а също така бе усвоил две нови системи за отваряне на брави, на което го бе научил един арабски крадец на име Али Ибн Асула. Можеше да заеме важен пост в Багдад, но той предпочете ранга сержант.
Ан бе свършила с вечерята и пиеше кафето си, когато Марк телефонира.
— Не знам какво става с Тайзър, изглежда ми като нервна криза. Работил е твърде много в Почивния дом и мисля, че компанията там няма много добро влияние върху него. Надявам се, той не те е разтревожил?
Той чу смеха й и се почувствува облекчен.
— Бях забравила за това. Не го обичам много, той пие, а такива хора не харесвам.
Марк не каза нищо за Ли Жозеф. Имаше толкова неща в Марк, които бяха за възхищение. Кой, освен него би отделил от печалбите си нещо за моралното издигане на по-малко щастливите нарушители на закона? Разгледана спокойно, имаше нещо твърде комично в тази идея и въпреки това Почивният дом бе напълно завършена работа. Марк бе купил един хотел и за огромна сума го бе мебелирал, за да бъде използуван от стари бивши осъдени. Тук, за минимална сума, всеки старик от „бившите“ бе намерил легло и храна. „Моята забавна мания“ — се изразяваше Марк за това и въпреки че всичко му костваше пет хиляди на година, той смяташе парите за целесъобразно похарчени.