Тя харесваше всичко това и би жертвала една нощ седмично, за да помага, но той не искаше такава жертва.
— Не желая да свързват името ти с моето — казваше той. — Един прекрасен ден ще ме хванат и искам ти да си далеч от това.
Това беше така свойствено нему — тя му беше благодарна.
— Донеси си кафето тук, искам да поговорим — предложи той, когато тя му каза с какво се занимава.
Чакаше я на вратата, за да поеме чашата й.
— Тайзър става от ден на ден по-невъзможен. При целия този алкохол, който поглъща, би трябвало вече да е мъртъв — каза той. — Трябва да търсим нов главен помощник.
— Аз не го обичам — призна тя.
— Радвам се за това. Дошла му е нова фиксидея — „Летящата бригада“! Всеки срещнат автомобил той мисли за полицейски. Иска да напусне работа и аз съм склонен да се съглася.
Това беше благоприятен случай.
— Мисля, че ти имаш най-различни видове агенти и довереници, срещала съм няколко, които съвсем не изглеждат търговци на захарин! Никога не съм се мъчила да разбера как избираш хората си, пренасянето всъщност не е много трудно! Но винаги съм мислила, че Тайзър е добър човек, макар че не го обичам. Дошла съм до убеждението, че добрите хора не са интересни за мен.
Той бе учуден от впечатлението, което й произведе предложението му.
— Той не е лош човек, но и най-добрите хора понякога са склонни да измамят митничарите. Не знам дали аз съм голям грешник, но сигурно и той не се мисли за такъв. Всичко това ми напомня, че ще искам от теб да занесеш тази нощ един пакет в Оксфорд. Ще ти дам план на пътя с означение на мястото, където ще те чакат.
— А „Летящата бригада“? — подхвърли тя.
Но Мак Джил се усмихна.
— Надявам се на много неща от приятелството ти с Брад. Той никога не би те арестувал, а ако го направи — добре, тогава се надявам на теб, Ан. Твърде много хора биха отишли в затвора, ако ти заговориш…
Тя се усмихна.
— Ако аз заговорех! Всъщност, ти имаш не по-малко работа с „Летящата бригада“.
Столовата беше в полутъмнина, само две лампи с абажур, едната на писалището, другата на един шкаф до вратата, я осветяваха. Нощта бе студена и червеният пламък в камината привличаше. Тя седна на малко столче пред нея и простря ръце към огъня. Дълго време гледа замислено червената жар.
— Не е ли странно, че всеки път, когато споменавахме името на Ли Жозеф…
— Ли Жозеф, изглежда, е станал призрак — каза той и промени темата, но само за малко. Скоро пак заговориха за стария евреин, който притежаваше „Леди Стерс“, тази полуразрушена къща.
— Сигурен ли си, че Ли Жозеф е действително мъртъв?
Той си пое дълбоко въздух. Никой по-добре от него не знаеше, че Ли Жозеф е мъртъв.
VII
— Аз… — почна той, когато се чу звънецът на телефона в спалнята му.
В апартамента имаше два телефона и от тези двата сега звънеше този, който Марк никога не обичаше да чува.
Той имаше няколко отлични агенти — отлични в качеството на работата им, макар че думата отлично понякога не съвпада с истинското качество — и те винаги го викаха на телефон, който не беше отбелязан в телефонния указател.
Той излезе, като затвори вратата зад себе си.
Ан го погледна, когато той отново влезе в стаята.
— Ще ходя ли в Оксфорд или другаде?
— Не зная. — Гласът му беше остър и тя се изненада.
— Случило ли се е нещо, Марк?
— Нищо особено, само един от хората ми съобщи, че Бригадата е тази вечер вън и може да дойде тук.
Марк се отпусна в едно от креслата, с ръце скръстени на гърдите, с наведена глава. Имаше вид на болен човек. Ан наруши мълчанието.
— Можеш ли да вярваш на човека, който телефонира? Мислиш ли действително, че полицията ще дойде тази нощ тук?
Той кимна.
— Не знам той откъде получава сведенията си — каза най-после, като говореше бавно, — но не съм запомнил досега да е казал неверни неща. — И после, като че ли изведнъж съзна положението, скочи на крака. — Ти остави стоката в колата, нали? Ще сляза долу да уредя работата…
— Имаш ли нужда от мен?
Той поклати глава.
Апартаментът беше в партера и той имаше предимството да се ползва със специален коридор, който водеше в гаража. Като премина през теснината, която се отваряше откъм кухнята и слезе няколко стъпала, отвори вратата и влезе в големия гараж. Можеше да запали лампите, защото капаците на прозорците бяха затворени.
Колата на Ан стоеше в същото положение, в което беше оставена вечерта. С ключ, който извади от джоба си, той отключи задното сандъче и го отвори. Извади четвъртитата кутия и парашута й и като разпусна вървите му, уви го на топка. След това отправи вниманието си към кутията. Тя имаше подвижен капак, който също беше отместен с помощта на ключ. От вътрешността на кутията той извади двадесет и пет малки пакетчета, обвити в тънка синя хартия.