В единия ъгъл на гаража имаше голям стоманен шкаф. Той беше съединен с пода и тавана посредством големи железни тръби. Марк отвори стоманената врата и внимателно погледна вътре. Към долния край на тръбата беше прикрепена някаква конусообразна запушалка, която той извади и грижливо прегледа. Запушалката беше от твърда сол и след като опита последната на езика си, той пак я върна на мястото й да запушва долния отвор на тръбата. После постави върху нея двадесет и петте пакетчета и затвори желязната врата.
Остави парашута в една кутия и като я взе със себе си, върна се по същия път в кухнята. На мястото на обикновената кухненска печка имаше голяма тръбообразна, стоманена пещ, където сложи кутията с парашута и затвори железния капак. Драсна клечка кибрит и я хвърли през решетката в долния отвор, където се виждаха талаш и дребни съчки. Той почака, докато изгоря всичко, после затвори вратите и напусна стаята.
— Сега нека заповядат!
Когато се върна в столовата, Ан все още седеше пред огъня, с ръце върху лицето си. Тя обърна глава и той видя, че някаква мисъл я измъчваше.
— Да предположим, че полицията дойде и намери тези неща? Какво ще значи за нас? — попита тя. — Напоследък четох подробно развитието на няколко процеса. Съдиите рядко осъждат на затвор при първо нарушение. Обикновено глобяват до сто фунта. Разбира се, би било страшно за теб — искам да кажа публикуването на всичко това, — но не би било много скандално, нали?
Тя почака за отговор, но тъй като той мълчеше, тя продължи:
— Марк, ти сигурно вършиш много по-голяма работа, отколкото тази, в която аз ти помагам. Пакетите са толкова малки и печалбите от тях едва ли покриват разходите само за колата. Чудя се дали не ти създавам повече опасности и безпокойство, отколкото полза. Знам, че в това не се състои цялата ти — тя се поколеба — дейност, но дори и при печалба от едва до три шилинга на унция, това не е достатъчно.
От една година Марк Мак Джил се страхуваше от този въпрос и по някаква причина отговорът не беше така пълен, както трябваше да бъде.
— Ти участвуваш в една част от работата — каза неловко той. — Организацията е много по-голяма, отколкото можеш да предполагаш. Твоята работа не е само да получаваш и да пренасяш, ти си ми полезна по много други причини, Ан. Много малко хора има, на които мога истински да разчитам. Моя мила, ти знаеш как аз гледам на всичко това. Винаги съм бил откровен с теб. Контрабандата е също такова нарушение на закона, каквото е разбойничеството. Аз ти обясних още в началото…
— Разбира се, Марк — каза тя виновно. — Бедният Рони беше нарушител на закона, а такава съм и аз. Ти не мислиш, че аз се отказвам от това нали, гордея се с него!
Да, тя се гордееше, но…
Той не бе отговорил точно на въпроса й. Но преди да каже тя нещо, домашният телефон в стаята на Марк иззвъня. Той беше наредил на портиера да му съобщава за всеки странен посетител. Макар че държеше много слуги, всички те напускаха след вечеря и помощникът на портиера му беше спестил твърде много екскурзии до входната врата.
Тя го чу да води кратък разговор и накрая каза:
— Да, добре, пуснете го горе.
На бюрото му имаше две малки бронзови дръжки, които изглеждаха като електрически ключове и когато чу почукване на външната врата на апартамента, той завъртя единия от тях. Тя чу един дълбок, груб глас да пита дали може да влезе и когато след това стъпките на посетителя прозвучаха по коридора, той обърна ключа обратно.
— Влез! — изръмжа той в отговор на силното чукане по вратата на столовата.
Човекът, който влезе, изглеждаше да бъде на възраст между 60 и 80 години. Главата му беше съвършено гола и лъщеше, като че ли бе намазана с масло. Брадата му, която достигаше до половината на гърдите, бе с изключителна белота. Тя всъщност прикриваше факта, че той не носеше нито яка, нито връзка. Беше необикновено висок, с широки рамене и здраво телосложение. В едната си ръка държеше това, което някога можеше да се нарече бял цилиндър, но което сега представляваше смес от избелели цветове, които се движеха между най-светлото розово до кафяво. Дълго палто, изтъркано в китките, покриваше масивната му фигура от раменете до обущата, които бяха грамадни, изкривени и покрити с кръпки.
Той огледа стаята с такова дръзко учудване, което трябваше да бъде забавно, но всъщност допринесе още малко към застрашителния му вид.