Тя не се плашеше. Неизвестността на положението й отначало я смущаваше, но сега вече не. Килията, с тухлената си облицовка и грозна пейка навяваше ред безпокойни мисли. Рони също бе стоял в подобни помещения.
Матроната й донесе кафе и две дебели филии хляб с масло, които тя радостно прие. Досега не бе почувствувала колко е гладна. Едва беше свършила, когато вратата пак се отвори. По заповед на матроната, тя я последва в една по-малка стая от тази, в която се беше видяла с адвоката.
До прозореца стоеше един мъж и гледаше в двора на зданието. При шума от отварянето на вратата той се обърна и тя се намери лице срещу лице с инспектор Брадлей. Първото й желание беше да избяга от стаята, но матроната я възпрепятствува.
Той изглеждаше уморен и някак унил, помисли тя. Нещо от несъмнено жизнения му вид беше изчезнало.
— Добро утро — каза той. Тонът му бе студен, служебен, глас повече на полицейски инспектор, отколкото на приятел.
Тя не отговори, стоеше неподвижна пред него, с ръце, сключени на гърба. Той погледна зад нея.
— Вие можете да излезете, госпожо. Чакайте вън пред вратата, имам да говоря с госпожата.
Едрата жена послушно напусна стаята.
— А сега, млада приятелко, вие се намирате пред голяма опасност. Аз обаче гледам благосклонно на цялата тази работа и мисля, че не сте знаели какво вършите.
Старият му, закачлив тон, бе изчезнал, гласът му беше тъжен, но не неприятелски. Тя усещаше всичко това, чувствуваше как я обзема все по-голям гняв, макар че не можеше да разбере защо я ядосва очевидното му желание да й помогне. Тя знаеше само това, че сега би могла да го убие.
— Знаех много добре какво правя — каза тя, като се опиташе да говори спокойно. — Карах автомобил нощно време и по някакъв начин съм ви накарала да ме мразите. Желаете да направите с мен същото, каквото направихте с Рони.
— Няма да кажете, че сте невинна, нали? — попита той строго. — Или сте жертва на полицията? Отричате ли, че сте нарушили закона?
Той почака, без да си поема въздух, за да чуе отказа й, но тъй като тя мълчеше, той повтори:
— Ясно ли ви е, че сте нарушили закона?
— Това ще кажа на съдията — отговори сухо тя.
— Известно ли ви е, че сте пренасяли опиати? — попита той.
Устните й се свиха.
— Наистина, мистър Брадлей, вие не сте много оригинален. Същата история ми разправихте и миналата година след смъртта на Рони — че той търгувал с кокаин. Предполагате ли, че аз върша същото?
В погледа му се четеше това обвинение.
— Предполагате ли?
Тя пожълтя от гняв, обърна се грубо, отиде до вратата и отвори. Матроната беше там, с глава, опряна на рамката на вратата. Тя вероятно се интересуваше много от разговора, който се водеше в стаята.
— Заведете ме в килията! — заповяда Ан решително.
— Свърши ли мистър Брадлей с вас? — попита матроната.
— Аз свърших с него — каза Ан.
Тя почти с радост прие самотата на килията. Трепереше от гняв и ако беше станало нужда да говори, нямаше да може да се изрази ясно. Как се осмеляваше той? Да възобнови тази стара лъжа и да се опита да подмами нея, както беше мамил Рони! Каквото и да станеше, глоба или затвор, никое наказание не би изгладило петното, което този човек й бе хвърлил.
Брадлей я бе последвал от приемната стая и никой, който би видял непроницаемото му лице, не би познал какво отчаяние изпълваше сърцето му. Когато излизаше на двора, Симъндс го пресрещна.
— Докторът казва, че Смит трябва да вземе успокоително, преди да влезе в съда.
— Смит? — Брадлей беше поразен. Как можеше да забрави, че му предстоеше още един случай на разследване тази сутрин, може би по-важен от този на Ан Перимен.
Преди една седмица беше станало убийство. Прислужникът в един бижутериен магазин беше убит и самият магазин ограбен. Убиецът беше избягал, но по-късно го арестуваха. Брадлей веднага позна в него един отчаян, страдащ от нерви кокаинист, който очевидно беше една от жертвите на дейността на Марк Мак Джил.
— Вие не сте забравили за Смит, сър? — Симъндс се усмихна сам на абсурдността на въпроса си.
— Не, не съм забравил — каза Брадлей бавно. — Иска лекарство, а? Колко време може да издържи без него?
— Не повече от час — каза Симъндс.
Брадлей кимна.
— Ще наредя неговото дело да бъде следващо — каза той.
Той се отдалечаваше вече, когато Симъндс отново го спря.
— Стин иска да ви види. Бил в Скотланд Ярд и го изпратили тук.
Брадлей с учудване се вгледа в помощника си.
— Стин? — каза той със съмнение. — Какво се е случило?