Симънс поклати глава.
— Мисля, че е по-добре да говорите с него. Получил е писмо от вътрешно министерство.
Като изтича бързо в стаята, където беше говорил с Ан, Брадлей намери един човек да го чака, търпеливо седнал на края на един стол. Големите му ръце почиваха върху коленете. Той беше висок, ъглест, странно изглеждащ човек, в черен костюм, като че ли голям за него и с кърпа на точки около врата си. Той стана и поздрави.
— Добро утро, мистър Брадлей. Казаха ми, че ще ви намеря тук.
Той говореше със северен акцент.
— Какво има, Стин? — попита Брадлей.
Човекът тръсна глава в знак на протест.
— Аз не желая закрила от полицията, но вие знаете какви са онези от вътрешното. Отнася се за този Либит — приятелите му говорили, че ще ме пипнат. Аз ще ги пипна по-рано. — Той се засмя на мистериозната си шега.
— Иди в канцеларията на затвора — каза Брадлей. — Ще те видя, след като тези два случая се разгледат.
— Само два тази сутрин? — попита Стин учудено.
— Два, но важни.
Брадлей се засмя на това си заявление. Дори и случаят на Смит не му изглеждаше важен.
Той беше в съда, когато доведоха Седемен, весел и както винаги величествен. Той поздрави съдията като стар приятел, призна някои свои заблуждения от миналата нощ, напомни на полицая-свидетел, не един, а много пъти, за последствията от лъжесвидетелстване и мълчаливо зачака присъдата. Трите седмици принудителен труд, които получи, не го развълнуваха много.
Помощник-съдията и един адвокат разговаряха нещо полугласно. В юриста Брадлей позна един приятел на Марк Джил и когато чу думата „Смит“, учуди се защо Марк Джил се бърка в тази работа. Това беше последният случай, който той би очаквал да бъде от някакъв интерес за Марк. По-късно той разбра работата. Дартър се върна на масата си веднага, след като свършиха със Седемен.
В обичайната си обстановка той не беше вече срамежливият и треперещ човек, когото Ан бе срещнала.
— Преди да започне следващото дело, господин съдия, — почна той отсечено, — надявам се да ми разрешите да направя една забележка. Тя има известна връзка с въпроса, който сега ви предстои да разгледате. Вярвам, спомняте си, че преди една година аз говорих тук за документи, които бяха собственост на моя клиент, г-н Марк Джил, и бяха във владение на покойния Елиджа Жозеф, бившия притежател на „Леди Стерс“.
Каква беше играта на Марк? Защо избираше този момент, за да припомни за изчезването на Ли? Съдията кимна.
— Спомням си — каза късо той.
— Полицията тогава влезе във владение на къщата и аз мисля, че тя ще я владее, докато смъртта му не се потвърди. Ние ви представихме писмена декларация от един човек на име Седемен, който току-що беше пред вас.
— Помня декларацията — каза съдията. — Той казваше, че документите по погрешка били оставени в къщата на Жозеф.
— Те бяха твърде маловажни… — почна адвокатът, но съдията поклати глава.
— Аз не си спомням това. Документите бяха списъци на химици от континента и се предполагаше, че тези химици доставят на Жозеф или на съдружниците му стоката — каза той. — Не е ли така, мистър Брадлей?
— Така е, господин съдия.
— Ние можем да докажем — каза адвокатът, — че тези списъци се отнасят до една съвсем законна работа.
Сега Брадлей разбра. Марк беше узнал, че полицията е намерила скривалището и сега приготвяше предварително отбраната. Вярно беше, че тези документи, които той бе намерил в нощта на убийството, биха могли да докажат, че Марк Джил се занимава със законна търговия на химикали.
— Това е изключително работа на полицията — каза съдията. — Ако тя сметне документите за истински, аз нямам нищо против.
Той погледна към Брадлей, който стана от стола си.
— Досега не сме могли да съберем нужните ни доказателства — каза бързо той, — но аз считам документите за много важни и трябва да отхвърля забележката на адвоката.
Човекът на стола кимна.
— Много добре. Забележката се отхвърля.
Мистър Дартър вероятно беше приготвен за този отказ. Брадлей отново стана.
— Моля, господин съдия, да разгледате сега делото на Уилям Чарлс Смит. Бях ви помолил да се занимаете с него следобед, но една много важна причина ме кара това да стане сега. Няма да ви отнеме повече от няколко минути.
Съдията кимна на помощника си и от вратата откъм килиите въведоха един слаб, изпит човек. На ръцете му имаше белезници и това не убегна от острия поглед на съдията.
— Необходимо ли е да му поставят белезници? — попита той.
— Да, господин съдия — отговори Брадлей. — Той ни създава много безпокойства.
Човекът втренчи поглед в него, като показа зъбите си в ужасна усмивка.