Брадлей стоеше неподвижен с лице като маска.
— Млъкнете, моля!
Опитът на съдията беше напразен.
— Няма да мълча! — извика тя. — Когато един мъж тича след мен, хваща ръката ми и се държи като лудо влюбен и после използува първия благоприятен случай, за да ме затвори в някаква мрачна полицейска дупка, аз трябва да кажа нещо и ще го кажа. Брадлей е претърсил миналата нощ колата ми — той каза, че не е намерил нищо. Той лъже! Той е намерил пет пакета със захарин!
— Мълчи! — гласът на Дартър прозвуча като плач.
— Вътре имаше захарин и аз го контрабандирах! — продължи тя. — И той знае, че аз го контрабандирах, намерил го е и лъже — бедният мекосърдечен глупак. Мисли, че ще се хвърля на врата му от признателност. Ще кажа на началника на полицията какъв човек е той — детектив, който унищожава доказателствата, защото е луд по една жена!
Гласът й пресекна, тя стоеше, без да диша, изумена от собствения си гняв.
— Млъкнете, моля!
Съдията беше нервиран и малко удивен.
— Казах всичко, което исках да кажа.
Дартър стоеше срещу нея.
— Полудяхте ли? — попита той. — Не виждате ли какво правите?
Съдията заговори:
— Не знам какво значи всичко това и не обръщам внимание. Друго обвинение срещу вас няма. Признавате ли се за виновна, че сте карали с опасна бързина?
— Признаваме се за виновни, господин съдия. — Дартър бързо се обърна.
— Много добре. Глобявате се 20 лири и 10 гвинеи разноски. Също така ви се отнема правото да карате кола 12 месеца.
Марк изпусна въздишка на облекчение. Той не можеше даже да сънува такъв край на делото.
За момент Ан стоя неподвижна, като стискаше перилата на оградата.
— Мога ли да ида да си взема палтото? — попита тя с нисък глас.
Матроната й кимна с глава.
— Защо направи тя това? Сигурно го мрази! — каза Марк шепнешком, но адвокатът до него нямаше настроение да разисква този въпрос.
— Елате да платите глобата — каза той.
Това беше последното дело от листата — тъкмо беше време за обяд. Залата бързо се опразни. Съдията все още обръщаше някакви книжа на масата си. Той видя Брадлей и му кимна.
— Това беше твърде неочаквана буря, мистър Брадлей.
— Да, сър. — Гласът на детектива беше отпаднал. За момент той беше като човек, събуждащ се от тежък сън.
— Това е първият случай от моята практика, когато една затворничка обвинява детектив, че е влюбен в нея.
Съдията се чувстваше развеселен.
— Бих искал да лъжеше.
Думите бяха казани, преди Брадлей да осъзнае какво говори.
— Твърде забележително момиче — каза съдията. — Разбира се, обвинението срещу вас беше твърде глупаво, но твърде ново… екстраординерно!
Брадлей сега беше сам в съда, като се мъчеше да оправи нишката на мислите си. Той беше още там, когато вратата се отвори и влезе Ан. При вида му тя се спря и огледа, като търсеше друг път за навън. Трябваше да мине покрай него, за да стигне малката вратичка, която водеше за голямата зала и оттам навън.
— Оттук ли е изходът? — попита тя, като не гледаше към него.
— Един от изходите.
Той не мръдна. Гърбът му беше опрян на вратата, през която тя трябваше да мине.
— Ще ме пуснете ли да изляза, моля? — попита тя. После тя срещна пълните му с укор очи.
— Никога не мислех, че можете да бъдете така невероятно доволна — каза той спокойно.
— Мога ли да изляза, моля?
— Разбира се. — Той й отвори вратата. — Надявам се, че знаете къде отивате?
Това бе достатъчно да поднови гнева й.
— По наклонения път, от който се опитахте да ме отклоните, както се мъчехте да направите й с Рони — каза тя.
Той кимна.
— Последните думи на Рони към мене бяха: „Благодаря на Господа, че сестра ми не познава Марк Мак Джил“.
Устните й се свиха.
— Това друго откритие ли е, като празния джоб в колата? Вие трябваше да станете романист!
— Това беше действително откритие — призна той. — Аз хвърлих петте пакетчета.
— Благороден човек — се озъби тя. — А сега предполагам, че ще ви уволнят.
Той се усмихна.
— Едва ли. Но ако знаеха, че това, което намерих в колата, е кокаин…
— Това е лъжа — не беше кокаин! — каза тя гневно. — Това е една ужасна лъжа!
— Една ужасна търговия — каза Брадлей строго. — Тази сутрин в съда се яви един човек, обвинен в убийство, той е една от жертвите на Мак Джил, един наркоман! Вие може на него да сте носили стоката.
Тя стана тебеширено бяла.
— Вие сте лъжец, долен лъжец! — изсъска тя. — Никога през живота си не съм виждала такова нещо! Аз върша работата, която Рони по-рано правеше!
Той кимна.
— Това правеше и Рони, разпространяваше наркотиците, които Ли Жозеф и Мак Джил внасяха по контрабанден начин в страната.