— Недей, моля те. — Гласът й беше остър. — Не се гордея толкова със себе си.
— А трябва да се гордееш — каза той с престорена сърдечност. — Ако някой е заслужавал…
— Той нищо не заслужаваше. Такава му е работата. Неприятно ми е да мисля за това.
— Реакция, моя мила — каза Марк весело. — Трябваше да се очаква това. Брадлей си получи заслуженото.
Тя го погледна замислено. Беше седнала в ъгъла на едно от дълбоките кресла.
— Този ли беше палачът? — попита тя. — Какъв ужасен човек.
Той примига на въпросите й.
— Да-а, този беше Стин. Блестящо изглеждащ специалист, нали? Не съм го виждал по-рано, разбира се. Човек не среща такъв сорт лешояди по улиците. Невъзможен тип!
— Имаше нещо тъжно и нещо странно достойно в него — каза тя замислено.
Той отвори широко очи.
— Достойно — в палач? Моя мила, за какво говориш?
Тя пак въздъхна и наведе очи.
— Нищо — бих искала да не съм го направила! О, как бих желала това да не беше се случвало.
Той я потупа по рамото.
— Моя мила, ти извърши една благородна работа! Не видя ли вечерните вестници, когато идвахме насам? „Удивителна сцена в съда“. Ще ти ги пратя веднага щом пристигнат.
Тя моментално скочи на крака.
— Няма да правиш нищо подобно! Не желая да ги чета! Не искам да ми напомнят. Той се опита да ми помогне.
Тя се вгледа в Марк Мак Джил дълго и настойчиво.
— Защо той твърдеше, че съм пренасяла кокаин, а не захарин?
— Защото е лъжец — каза Марк с готовност. — Защото иска да се представи, че ти прави по-голяма услуга, отколкото е в действителност. Не схващаш ли това?
Тя не отговори.
— Чудесно беше, че изтъкна мекушавостта му. Ти никога не си ми казвала, че ти е държал ръцете, малко момиче. Знаех, че ставате приятели и разбира се, че ти ходи да обядваш и танцуваш с него един или два пъти, но не можех да предполагам, че е влюбен. Ако знаех…
— Ако знаеше? — попита тя.
Марк Мак Джил се усмихна.
— Е, добре, бих го накарал да узнае това.
— Защо? — Въпросите й спряха дъха му.
— Защо? — заекна той. — Естествено, не бих позволил…
— Но защо, Марк? Да не би да се смяташ за мой настойник, та да се чувствуваш отговорен за моя живот и морал?
Марк Мак Джил схвана, че е на опасна почва. Когато очите им се срещнаха, той разбра, че тя вече не му вярваше.
XIII
Мистър Тайзър понякога канеше няколко от щастливите обитатели на Дома да го посетят в стаята му, която беше също така и негова спалня. Тя беше в приземния етаж и прозорецът й гледаше към една шумна странична улица, така че тапицираната втора врата, предназначена, както той казваше на посетителите, да изолира шума от вътрешността на къщата, изглеждаше малко излишна. По-точно би било да каже, че тя задържа шума в стаята, тъй като и най-опитният подслушвач, с най-чувствително ухо не би могъл да чуе многото интересни разговори, които се водеха в стаята.
По някой път беше необходимо за мистър Тайзър да разисква големите си проблеми с бившите престъпници, които сега бяха на подслон в Дома. Тази нощ тук присъстваха трима души, които бяха особено добре познати на полицията. Двамата от тях дори имаха преимуществото, когато полицията ги търсеше, да бъдат описвани като „опасни — може да носят огнестрелно оръжие“. Единият беше излязъл от затвора тази седмица за грабеж и побой. И в това той беше щастлив, защото законът прави ясно разграничение между „грабеж и побой“ и „грабеж с побой“. Ако откраднеш на някого часовника, и след това го удариш по главата, подлежиш на наказание за кражба, но ако го удариш и след това му вземеш часовника, тогава си извършил кражба с преднамереност и имаш добрия шанс да те оковат на стоманен триъгълник с верига и няколко топки накрая.
Хари Удрячът — така наречен, защото предпочиташе всякакво друго оръжие, освен огнестрелното — мършав малък човек, с лице, прилично на маймунско, беше един от тримата. С него беше Лю Пато — къде си беше получил прякора, никой не знаеше. Всички те, с не по-малко опасния трети, седяха около масата на Тайзър и пиеха уиски.
Приличаше на събрание на някакъв управителен съвет, с мистър Тайзър на председателското място.
— Съжалявам ви — казваше той. — Бедни нещастни хора, гонени от полицията като кучета, на които никой не дава никакъв шанс, които толкова често, благодарение на многото си минали присъди, биват арестувани и затваряни дори и при фалшиви доказателства. Не заслужавате никаква симпатия.
Тримата около него се спогледаха и се съгласиха с това.
— Нямам нищо против полицията — каза Тайзър. — Често те са твърде почтени хора. Нямам също така нищо против мистър Брадлей, който, сигурен съм, е добър християнин, но аз не харесах това, което той днес ми каза.