Той потрепери и пак хвърли поглед около себе си.
— Точно преди да умре, каза, че ще се върне, Марк. Каза, че не можеш да го убиеш. Чувал съм го да казва това и по-рано. Помниш ли духовете му, малките му деца… Рони? А, Марк?
Той се вгледа страхливо в лицето на Марк Джил.
— Нямаше нищо в това, нали? Ти не вярваш в духове… призраци не се разхождат по земята, нали? Глупаво е, а, Марк?
Марк го гледаше с удивление.
— Какво, по дяволите, става с теб, Тайзър? Да не си се побъркал или пък си опитал от белия прах, а?
— Не, не, не! — Тайзър поклати енергично глава. Гласът му приличаше на плач. — Искам да знам, Марк… мислиш ли, че духовете могат да се върнат на земята?
— Ти си пиян — каза Марк грубо.
— Не съм, не съм! — Нещастният човек го дърпаше силно за ръката. — Но миналата нощ бях си вече легнал… пил бях едно или две…
Езикът му се заплете. Марк отиде при шкафа с уиски, наля една чаша до половина и я постави в ръката му.
— Изпий това и после кажи каквото имаш да кажеш, глупако! — озъби се той. — Духове! Ако се наливах, както ти се наливаш, и дяволи бих видял.
Тайзър изля в гърлото си огнената течност — тя беше държана тук само за него, но после малко се поуспокои и разправи историята си. Бил си легнал по-рано от обикновено и призна, че изпил няколко чашки. Той спял много леко и си спомня, че се събуждал в един и два часа. Когато се събудил в два и половина, имал съзнанието, че не е сам в стаята. Имало луна и в нейната светлина, която е огрявала по диагонал стаята:
— Той беше там, Марк — гласът му беше плачевен, зъбите му тракаха така, че той едва говореше. — … седеше на един стол, с ръце на коленете си, като ме гледаше!
— Кой? — попита Марк.
— Ли Жозеф! Беше облечен със същото изтъркано, старо палто и кожена шапка. Още виждам жълтото му лице, Марк! О, господи, ужасно беше!
Той покри лицето си с ръце, като че ли да изпъди спомена за призрака.
— Ти беше в леглото, нали? И после стана и намери, че си сънувал — предложи Марк.
Човекът поклати глава.
— Не, не сънувах. Той беше. Стоеше и ме гледаше и отначало нищо не говореше, после го видях да говори на децата си — след това не знам какво стана. Мисля, че съм припаднал. Когато се събудих, чувствувах се ужасно. Зазоряваше се…
— И той не беше там! — присмя се Марк Мак Джил. — Трябва да пиеш вече уиски от друга марка.
— Видях го — настоя Тайзър разпалено. — Мислиш ли, че мога да направя грешка? Познавам Ли така добре, както ръката си — той беше.
Той чу острият смях на Марк и лицето му се сви така, като че ли някой го беше ударил.
— Недей, Марк! Не съм бил пиян, казвам ти. Видях го така ясно, както сега виждам теб.
— Или измисляш, или си бил пиян, глупако! — каза той ядно. — Защо ще идва той при теб? Би дошъл при мен, нали? Ти си въобразяваш или пък някой от достопочтените ти младежи от Дома е влязъл в стаята да грабне, каквото намери.
— Вратата беше затворена — прекъсна го Тайзър.
— Могъл е да влезе през прозореца. Стаята ти е най-лесното място в света за обиране. Не, ти не ме уплаши, приятелю. Ли Жозеф е мъртъв. Чуваш ли какво ти казвам? Нито си го видял, нито чул. Сънувал си някакъв сън, който…
Тайзър изведнъж скочи на крака, лицето му беше бяло и очите широко отворени.
— Слушай! — пошепна той. — Слушай, Марк! Не можеш ли да чуеш?
Марк щеше да каже нещо, когато и той също чу звука. Той идеше от улицата — някой свиреше тихо на цигулка.
С ругатня той изтича до прозореца, дръпна пердетата, вдигна рулетката и излезе на балкона. Тротоарът пред къщата беше празен. Никой не се виждаше, а също и цигулката беше спряла.
Той се върна в стаята и веднага, след като затвори прозореца, мелодията пак се чу. Като че ли идваше от стената.
— Чу ли? — прошепна Тайзър.
В този момент се почука на външната врата и Марк излезе да покани Ан.
— Чу ли някой да свири на цигулка? — попита тя.
— И ти ли го чу? Да, влез!
Те се върнаха в столовата, едната стена, на която се опираше в апартамента на Ан.
— Аз седях в спалнята си и плетях — тя показа към стената, — когато чух свиренето. Не е ли това мелодията, която свиреше Ли Жозеф?
Марк се помъчи да се усмихне.
— Този луд човек мисли, че е видял стареца. — Музиката спря. Тайзър мигаше и си отваряше устата като умопомрачен.
— Чухте ли? — изписка той. — Ли Жозеф! Никой не свири като него… той никога не спазваше такта… винаги така, Марк, това беше Ли, бих се заклел, че беше Ли! Заклевам се също и че Ли беше човекът, който седеше в моята стая.
С проклятия Марк Мак Джил го хвана за рамото и го хвърли в едно от креслата.
— Седни там и мълчи, приказливо куче! — каза той грубо. — Не му обръщай внимание, Ан, той е пиян.