— Кога е видял Ли Жозеф?
— Никога — сънувал е, че го е видял. Какво можеш да очакваш от човек, който никога не си ляга трезвен.
Слаби опити за протест идеха от креслото, но Марк не обръщаше внимание.
— Той е луд, всеки може да види, че той е луд. Това е бил някой уличен музикант. В тиха нощ цигулката се чува на дяволски далечно разстояние и сигурно някой е свирил зад ъгъла. Отиваш ли си, Ан?
Тя беше вече пред вратата.
— Да. Чудех се дали сте го чули, това е всичко.
Преди да успее да я спре, тя изчезна. Чу как затвори неговата и после своята врата. С един скок той се озова при креслото, вдигна Тайзър на крака и го разтърси.
— Колко пъти ти казах да не плашиш момичето, мерзавецо? Бъди по-внимателен, Тайзър! Ще направиш същото пътешествие като Ли Жозеф. Казвам ти това, защото не смееш да извършиш предателство, без да увиснеш сам на въжето. А сега, върви да пиеш и да спиш.
Той го блъсна към средата на стаята и Тайзър едва се задържа на краката си. Застана там, като се поклащаше. По неприятното му лице се четеше израз на обърканост.
— Добре, Марк — каза той тихо. — Ужасно съжалявам, че те безпокоих. Изпих повече от осем, скъпи Марк.
Той се измъкна от стаята, прехвърча надолу по стълбите и после по Кавендиш Скуеър. Задъхваше се, когато стигна Хамърсмит, повечето от страховете му се разпръснаха.
Домът се намираше на ъгъла на две улици и по това време на нощта нямаше никакви минувачи. Когато зави зад ъгъла, той видя един човек да стои на тротоара с гръб към лампата. Можеше да се предполага, че дреме. Главата му беше наведена към гърдите, раменете свити. Тайзър ускори стъпките си, за да мине покрай него. Гостоприемната светлина на Дома, която се виждаше зад стъклената врата, му вдъхна кураж.
— Лека нощ! — каза той весело, когато минаваше покрай човека под фенера.
При тези думи непознатият вдигна глава… за момент Тайзър закова поглед на жълтото лице, на кожената шапка и невчесаната сива коса, която се подаваше под нея, големия нос и издадената брада…
С писък Тайзър се обърна и затича към Дома. Той беше видял лицето на Ли Жозеф.
XV
Марк Мак Джил беше загасил светлините в апартамента си и вече се готвеше да си ляга, когато иззвъня телефонът и като чу треперещия глас на другия край на жицата, изръмжа.
— Какво има пак?
— Видях го, Марк… точно срещу Дома. Той ме погледна… беше не по-малко от ярд до мене.
— За кого говориш? — попита Марк остро.
— Ли — Ли Жозеф — но не съм пиян! Един от хората го е видял преди мен — той не е бил пиян! А друг един, който дойде след мен, го е видял да свива на ъгъла и взима такси. Говорил на себе си, също както Ли правеше. Марк, това е ужасно! Не знам какво да правя!
— Кой е човекът, който го е видял? Кажи му да дойде на телефона! — заповяда Марк.
Той почака десет минути, преди да се обади един дрезгав глас.
— Вярно е, мистър Мак Джил, аз видях стария негодяй. Той стоеше под един фенер точно преди мистър Тайзър да влезе.
— Познаваш ли Ли Жозеф?
— Не, сър, никога не съм го виждал. Чувал съм само за него. Но според описанията, той беше.
— Кажи на Тайзър да се обади — каза Марк, но когато помощникът му заговори, той беше така неразбираем, че Марк окачи слушалката.
Той се върна в столовата, запали лампите и седна в едно кресло пред загасващия огън. Трябваше да има нещо вярно в тази Тайзерова история. Не можеше всичко да бъде блъф. А музиката… откъде беше дошла? От стената? Понякога споменът действува по-силно от наблюдението. Сега, след един час, изглеждаше по-лесно да определи откъде идваше звукът. Идваше от горния етаж. Но той беше необитаем. Собственикът му замина преди няколко дни за Шотландия, а с него заминаха и слугите му. Марк знаеше това от портиера.
Ли Жозеф? Защо полицията беше спряла търсенията си? Да не би да знаеха, че старецът се е върнал в Англия? Брадлей беше от тези хитри дяволи, които биха могли да му изиграят подобен трик. Той вероятно използуваше Ли Жозеф за примка.
Но как можеше този човек да е жив? Марк го застреля от пет крачки. Куршумите го бяха ударили между раменете. Да не би по някаква случайност патронът да е бил халосен? Но не и вторият.
Той стоеше надвесен над огъня, с ръце върху лицето си и мислеше, мислеше. Изведнъж чу звук, който го накара да се изправи. Беше шум от влачещи се крака и той идеше от горния етаж. Хората, преди да заминат за Шотландия, си бяха вдигнали килима — той се бе оплакал от шума, който създаваха работниците върху пода.
Нещо се влачеше горе. Крака в чехли! Колко приличаше на стария Ли Жозеф. После той пак чу звуците от цигулка, малко по-меки, по-нежни отколкото по-рано. Човекът от горния етаж свиреше „Chanson d’Adieu“.