Марк се върна в спалнята, сложи си палтото и като се примъкна тихо във вестибюла, отвори вратата. Широки стълби водеха към горния етаж. Слаба светлина осветяваше пътя му. По това време всички други обитатели на къщата спяха. Той се приближи тихо до вратата на апартамента над неговия и като допря ухо до отвора на кутията за писма, се вслуша. Нищо не се чуваше.
Като протегна ръка, той натисна звънеца и чу острия му звън. Нищо не последва, никакви стъпки не се чуха върху непостлания под. Той пак позвъни, но със същия резултат.
На вратата имаше една картичка, закачена с карфичка:
„През време пребиваването на сър Артур Финдън в Шотландия всички писма и пакети да се предават на портиера“
Марк беше озадачен. Върна се обратно по стълбите и влезе в столовата си. Музиката беше спряла. Той почака един час да чуе шум от влачещи се чехли и после реши да отиде да спи.
Не си спомняше да е затварял вратата между столовата и спалнята, дори не мислеше за това, докато не натисна дръжката и не видя, че вратата е заключена. Марк се отдалечи от нея, като дишаше тежко и ръката му посегна към задния джоб. Той загаси лампите, дръпна пердетата и като отвори прозореца, излезе на балкона. Не се виждаше никой.
Вмъкна се внимателно в стаята с насочен револвер и като се наведе, премина покрай леглото и запали лампата. Стаята беше празна.
Някой беше идвал тук. Върху възглавницата му беше закрепено с карфица едно парче хартия, което съдържаше няколко реда. То гласеше: „Скъпи приятелю, Марк, скоро старият Ли ще се върне пак при теб“. Това беше всичко.
Когато се обърна да затвори прозореца, Марк Мак Джил видя отражението на лицето си в него. То беше по-бледо от обикновено.
Тази нощ не спа. Предпочете да дреме пред запаления огън. Когато се съмна, излезе на балкона и видя колко лесно беше по-ловък човек да се прехвърли от по-горния етаж върху неговия балкон. Някой е бил в апартамента на Финдън. Може би портиерът щеше да разреши мистерията.
Портиерът дойде едва в девет часа и тъй като прислужниците на Марк бяха вече дошли, той изпрати един от тях да го повика.
— Не, сър — каза учуденият портиер, — сега никой не обитава горния етаж. Сър Артур никога не пуска наематели през време на отсъствието си. Освен това той избира хората, които се грижат за апартамента му.
Марк се помъчи да се усмихне.
— Вярвам, че той няма да има нищо против това, аз да го разгледам — каза той. — У кого е ключът?
Портиерът се поколеба.
— Ключът е у мен, сър — каза той, — но може да си изгубя работата, ако узнае, че съм ви пуснал вътре.
Двамата изкачиха стълбата към апартамента на Финдън. Мебелировката беше луксозна, повечето покрита с бели холандски покривки. Нямаше килим нито в коридора, нито в стаите. Стаята, която беше точно над столовата, го заинтересува най-много. Но там нямаше следи от нищо. Щорите бяха вдигнати, мебелите имаха тайнствен изглед под покривките си. Когато Марк опита прозорците, оказа се, че те са затворени отвътре.
— Вие сте сгрешили, сър. Никой не е идвал тук миналата нощ. Има само два ключа: единия имам аз, а другия сър Артур.
— Кой е сър Артур? — попита Марк.
Сър Артур беше вероятно твърде важна личност, постоянен държавен подсекретар, който живееше с жена си и дъщеря и нямаше много приятели.
— Ако е дал ключа от апартамента на някого друг, той би ми казал — обясни портиерът.
Марк огледа по-внимателно стаята. Тя беше по-голяма от неговата столова и вероятно закачаше и малко от спалнята на Ан Перимен. Отвори прозореца и излезе на малкото балконче, от което, помисли той, всеки пъргав човек лесно би скочил върху балкона на долния етаж. Ли Жозеф не беше пъргав. Кой тогава работеше за него? Той прегледа цялата стена, но не намери следи от стълба или нещо подобно.
Върна се в стаята и вече излизаше с портиера във вестибюла, когато видя нещо на пода. Наведе се и вдигна малък четвъртит предмет. Той му беше доста познат, но в момента не можа да си спомни.
— Какво е това? — попита той.
Портиерът го взе в ръка и погледна през пенснето си.
— Това е колофон, сър. Предполагам, че е на мис Финдън. Тя свири на цигулка.
— И тя ли е в Шотландия?
— Да, сър. Днес получих от нея една картичка, с която ме моли да й изпратя един пакет, който вчера се получи за нея от Девъншир.
Когато се върна в столовата, завари Ан — твърде учудващо, защото той рядко я виждаше да става тъй рано.
— Искам да отида на покупки — каза тя — и ми трябват пари. Мисля, че не си заслужава много, защото ми е отнето правото да карам автомобил…