— Не бъди глупава — усмихна се той, — можеш да имаш колкото пари искаш — петдесет лири, сто…?
— Колко ми се полагат? — попита тя. — Мисля, че…
И после неочаквано каза съвсем неочаквано:
— Безпокоиха ли те миналата нощ? Тези хора отгоре вдигаха много шум.
— И ти ли чу? — попита той нетърпеливо.
— Чух някой да ходи, това е всичко. Бих желала да си сложат килимите. Финдън, нали така се казват? Мислех, че са в Шотландия.
— Чу ли цигулката? — попита той.
Очевидно тя беше чула.
— Да, чух цигулка — каза тя спокойно. — Кой свиреше?
Марк сви рамене.
— Не знам. Някой се опитва да играе маймунски трикове.
— Но нали старецът — Ли Жозеф — е мъртъв? — настоя тя.
— Не виждам как би могло да бъде другояче. Имаше прилив и ако той е паднал…
Някакво трепване в лицето й го спря.
— Но нали това беше теория на полицията, че е паднал в реката?
Той видя заблуждението си и се усмихна.
— Аз почти възприех тяхната теория, толкова ми пълниха ушите с нея. Моят собствен възглед е, че той е научил, че полицията иде и навреме е избягал на континента. Фактически, повече от сигурен съм, че там е и умрял.
Той се опита да й внуши доверие, но знаеше, че не е успял. В този момент си спомни за нещо, което се бе случило през нощта на арестуването й.
— Не каза ли, че си видяла Ли Жозеф в Кавендиш Скуеър?
Тя беше почти забравила за това.
— Да, но не съм сигурна — ти каза, че наблизо живеел някакъв руски княз и че това може да е бил някой от неговите гости. Не може да е бил мистър Жозеф, той би ни посетил, нали?
Той не отговори. Тя го видя да се мръщи, след което пак възобнови ходенето си нагоре-надолу из стаята.
— Тайзър казва, че го е видял два пъти. Не мога да си обясня това с нищо друго, освен, разбира се, че Тайзър е пияница и му се привиждат какви ли не неща.
Имаше времена, когато Марк твърдеше, че Тайзър е човек за възхищение, но това време отдавна беше минало.
— Има ли някакво значение за теб, искам да кажа, ако той се върне?
Въпросът беше твърде невинен, но Марк бе станал твърде подозрителен напоследък.
— Какво искаш да кажеш? — попита той остро. — Защо би имало значение за мен това, че той е жив? Той беше твърде пъргав старец, но напоследък го прекали. Освен това, беше под полицейско наблюдение. А и беше много глупав — всичките тези духове, които виждаше, можеха да го причислят към лунатиците и човек никога не знаеше какви ще бъдат следващите му думи. Държах се приятелски с него, защото той единствен бе видял убийството на Рони, а аз исках ти да узнаеш фактите от един очевидец.
— Така ли е всъщност?
Той отиде бавно към Ан и се вгледа в очите й.
— Какво искаш да знаеш? — попита той.
— Фактите — отговори тя. — Казваш, че бил малко луд. Защо би ми казал истината? Защо да не предположим, че и това е било също една илюзия?
Това беше въпросът, на който не можеше да се отговори и Марк удари другаде.
— Не мога да те разбера през последните дни, Ан — каза той. — Говориш странни неща и задаваш особени въпроси. Знаеш добре какъв беше той — луд в известен смисъл. Духовете, които виждаше, и децата, например. Но във всичко друго беше същият като мен и теб.
Той се замисли за момент.
— Разбира се, той може и да е лъгал несъзнателно, аз не мога да съдя. Трябваше да приема историята така, както и ти. Когато ми я каза, звучеше правдоподобно.
Той пак се спря, за да подхвърли:
— Ако Брадлей не е убил брат ти, кой тогава?
Тя поклати глава и въздъхна.
В следващите седмици, за голямо удоволствие на Марк, унинието, което лежеше като облак върху момичето, почна полека да се разпръсва. Тя беше весела, готова да се усмихва на всички дребни развлечения, които денят й предлагаше. Тя имаше двойна цена в неговите очи. Работата й като шофьор засега елиминираше едната. Другата оставаше и седмиците на бездействие след процеса я увеличиха още повече.
Жените не заемаха значително място в неговия живот. Досега имаше две. Едната беше едно винаги искащо, оплакващо се, винаги недоволно създание, което един прекрасен ден се залепи като пиявица за един мъж и се омъжи. Другата… Марк не можеше да определи на какво прилича. Много често той я обвиняваше, че тя иска той да й свали луната.
Ан беше различна от другите. Той й го каза веднъж. „Всички жени се различават“ — беше обезкуражителният й отговор.
Да се каже, че той е влюбен в нея, би било най-вярно. Възхищаваше се от нея и когато й предложи по-тясно приятелство, отколкото тя искаше да приеме, той беше готов да изчака. Но времето се оказа несигурен и неверен приятел. Новата фаза на познанството им, което започна от деня на процеса, изискваше нова атмосфера. Такава той напразно се опитваше да създаде.