Много нещо занимаваше ума на Марк Мак Джил, защото работите му не вървяха добре. С един удар той бе изгубил двама помощника. Домът не беше вече Дом на мистър Тайзър. Той бе престанал да се интересува за обитателите му.
Един човек, когото Марк две години бе чакал да излезе от Дортмур, напусна затвора, без да бъде уговорено къде да се срещне с него и когато, благодарение на голям късмет, той се бе отбил в Дома, Тайзър му беше позволил да си отиде. Марк се разгневи, когато чу за това и повика нескопосания си помощник.
— Какво значи това? От какво очакваш да живееш? Или може би въобще не чакаш да живееш?
— Правя всичко, което мога, Марк — настояваше нещастният човек.
Усмивката на Марк не означаваше веселост.
— Правиш всичко, което можеш, а? Направи всичко, за да премахнеш Брадлей и да привлечеш вниманието на Бригадата върху теб и мен! Ти изпрати трима несръчни побойници и, разбира се, те бяха хванати. Направи всичко възможно, за да скриеш какво става в Дома, а позволи да поставят микрофон под носа ти във вид на радиоапарат. Само благодарение на добрия случай не те посетих, когато тази дяволска апаратура работеше.
— Марк, заклевам се, че не съм изпратил тези момчета да… — почна Тайзър, но другият го накара да мълчи.
— Какво добро би ни се случило, ако убият Брадлей? Само един начин имаше да го свършим и той беше да намерим подходящия човек, да го запалим с малко „кок“ и да му сложим пистолет в джоба.
Тайзър трепереше като лист. През последните дни той не преставаше да прави това.
— Да избягаме, Марк — замоли се той. — Спечелили сме достатъчно, за да се установим другаде. Например, какво ще кажеш за Южна Америка? Аз винаги съм искал да бъда в топъл климат…
— Почакай, докато умреш! — изръмжа Марк. — Има и по-топли места от Южна Америка.
Тайзър доби малко повече кураж през следващите седмици, тъй като жълтото привидение, което беше смразило кръвта му, не се яви повече. Ако той се занимаваше само с работата на съдружника си, вероятно нямаше да има време да мисли нито за Ли Жозеф, нито за опасностите, които всеки нов ден предлагаше, но той оставаше нещата да вървят сами, а на уплашената си фантазия даваше прекомерно храна. Ръководството на Дома сега беше в ръцете на един моряк, бивш затворник. Имаше хиляди други неща, които държаха Тайзър ангажиран. Той дълги часове пресмяташе какво би станало, ако друго преди него не бе се случило.
Имаше много други посетители, които влизаха не през главния вход на Дома. Те разговаряха накъсо с Тайзър и после си отиваха така мистериозно, както бяха и дошли.
Сред тях бе един човек на име Леринг, червенолик, с нос като луковица и белезникаво сини очи, който говореше като джентълмен — по-рано той бе кралски доставчик. Знаеше се, че Леринг е богат, имаше хубава къща в южните предградия на Лондон, два автомобила и винаги се обличаше добре. Той винаги имаше някакъв претекст да посещава Дома, защото при всяка своя визита донасяше голям пакет със списания и книги, предназначени за обитателите. Какво отнасяше от Дома, не знаеше никой друг, освен Тайзър. Веднъж той посети Марк Мак Джил в дома му. Ан го беше срещнала там — твърде начетен човек, с приятен тембър, който пиеше уиски без спиране от момента на влизането си, докато си отиде, без да му стане нещо от това.
Една нощ той дойде, както обикновено, с голям пакет литература. Тайзър донесе бутилка уиски и един сифон и ги постави пред него. Мистър Леринг имаше много да разказва.
— Работата върви зле, драги приятелю, и Марк вече трябва да е забелязал, че американските момчета го избягват. Те се обърнаха към мен, разбира се, защото моята организация е една от най-добрите в страната. Но от два месеца не съм получавал никаква стока от вас! Така няма да върви, Тайзър! Така не може да върви!
„Организацията“ на Леринг беше чисто американска. Той беше голям износител, имаше агенти от Ню Орлеан до Вашингтон, но зависеше от такива разпространители като Марк, който работеше подобно на къща за клиринги.
— Работата е там, че почнахте да се страхувате. Да, знам всички подробности около процеса. Четох ги с най-голям интерес. Но работата си е работа, драги Тайзър. Местната работа не ме безпокои — даже мисля да се откажа от нея.
В този момент звънна звънец, което значеше, че друг посетител е дошъл. Тайзър отиде да види кой е. Беше Ан. Той така се удиви, че за момент не знаеше какво да каже.
— Скъпа млада леди, какво, за бога, търсите тук без охрана? — Той поклати глава. — Това е много рисковано. Учудвам се, че Марк ви е пуснал.
— Марк не знае за идването ми — каза тя и почака да я покани да влезе.