Колебанието му беше твърде изразително.
— Има ли някой при вас? — попита тя.
— Не, не, само добрият ми приятел Леринг — той се интересува много от Дома и не забравя да ни снабди със списания. Бихте ли почакали за момент?
Той изтича обратно в стаята и съобщи името на госта. Мистър Леринг беше галантен човек. Той поздрави момичето с лек поклон, но беше озадачен. Нито той, нито кой да е друг от агентите на Марк не беше съвсем сигурен дали момичето знае истинската работа, която върши. Още отначало бяха уговорили да не споменават пред нея нищо, но това беше считано като забавна комедия, предназначена да я запази, в случай, че полицията я хване някога.
Ан беше излязла от жилището си и дошла в Дома под влияние на моментен импулс. Дали да разпръсне съмненията си или да избегне мъчителните мисли — тя не знаеше.
— Не, Марк не знае, че съм дошла. Скучно ми беше. Помислих, че може да срещна Ли Жозеф.
Тя видя Тайзър да мига страхливо и се разкая за казаното.
— Ли Жозеф? — Леринг вдигна сивите си вежди. — Мислех, че старият ни приятел е…
— В странство, приятелю, в странство — избъбри Тайзър. — Искахте ли нещо, мис Перимен — искам да кажа, нещо конкретно? Твърде късно е…
Фактически минаваше десет, в който час млади посетителки не идваха в Дома.
— Не, нищо особено, нуждаех се от разходка — каза тя, като мислеше за колко ли голяма лъжа ще го сметне той, ако я беше видял да слиза от таксито на ъгъла на улицата.
Тя се радваше да види Леринг. Имаше намерение, което не й беше още напълно ясно, да говори с Тайзър за контрабандата и да получи от него така желаното облекчение на грижите си. Тя пренасяше захарин, разбира се… това беше толкова приета форма за контрабанда.
Брадлей се опитваше да я уплаши. Нямаше място за съмнение в ума й — Брадлей играеше един стар полицейски трик. Той се опитваше да всее интриги в бандата и да постави членовете й един срещу друг. Но ако не беше захарин? Това беше едно „ако“, което я измъчваше. И ето, сега беше тук Леринг, един от най-важните клиенти на Марк. Тя веднъж му бе занесла един малък пакет, а втори път го бе търсила чак в Кардиф. Леринг би й казал това, което този треперещ съдружник никога не би посмял. Разбира се, той не би й го казал тук. След едночасов приятелски разговор върху времето, върху не веселото й приключение в съда, върху добрите качества на Марк — тук той горещо беше поддържан от Тайзър — червеноликият джентълмен стана да си отива.
— Аз ще дойда донякъде с вас, ако може — каза Ан.
Тя видя по лицето на Тайзър да се изписва уплаха и това затвърди намерението й.
Мистър Леринг беше оставил колата си на ъгъла и се чувстваше радостен да я отведе до къщата й, защото не можеше да отбягва компанията на една хубава дама. Въобще, мъжете рядко биха сторили обратното. Тя не даде възможност на Тайзър да го предупреди. Дори намекът му, че има няколко въпроса, които би искал да разисква с Леринг, остана без резултат.
Червеноликият човек не шофираше сам. Колата му беше малка лимузина, луксозно тапицирана. Докато машината се плъзгаше по Хамърсмит Бродуей, Леринг се помъчи да се настани по-удобно в ъгъла.
— Интересен човек е Тайзър. Страхувам се, че пие твърде много.
Тя се усмихна на тази критика, направена от човек, който спираше да пие само, когато отиваше да спи.
— Нервите му са разклатени, бедният човек! — продължаваше той и поклати тъжно глава. — Страхувам се, че той ще бъде твърде малко полезен на Марк. Предполагам, че сега нямате право да шофирате, мис Перимен? Колко жалко! Момчетата се лишават от вас.
— Марк ще се погрижи за разпространението на стоката — каза тя и той кимна.
— Той не работи така, както трябва — страхувам се, че и той също е станал нервен и това е твърде естествено. Вие ужасно ни изплашихте, мис Перимен. Мислехме, че ще влезете в затвора. Цялата работа беше подло планирана от Брадлей. Той доведе този Смит преди вас в съда, за да предубеди съдията относно вашите действия. Макар че контрабанда на захарин не е толкова ужасна работа — добави бързо той.
— Захарин? — отговори Ан със смях. — Не бъдете абсурден!
Последва дълго мълчание и тя чакаше с разтуптяно сърце това, което ще последва.
— Понякога се замислям дали действително върша лоши неща — дали не съм само проводник на злото. Но какво да се прави? Има една много интересна новела на френски, казва се „Тялото ми е мое собствено“. Може би сте я чели? Тя съдържа в конкретна форма моята собствена философия. Има ли някой човек или дружество, или държава, или общество да ви казва как и къде ще намерите удоволствията си? Има ли някой право да ми каже да не пия уиски, което често правя с голяма радост, или да забрани на вас да употребявате парфюм, макар че ароматът му ви доставя удоволствие.