Тук й се удаваше благоприятен случай и тя го използува.
— Или например кокаин — каза тя малко задъхано.
Той се почувствува засрамен от думата.
За него той беше просто „кок“. Никога не го наричаше с друг термин: често казваше само „стоката“.
— Точно така — каза той.
И после, след кратко мълчание:
— Колкото за мен, той никога не ме е привличал. Но си представям, че има хора, които намират най-голямото си удоволствие при неговото консумиране. Аз не бих се чувствувал виновен в едно, хм… наказуемо деяние, ако им помогна да получат удоволствието си. Има, разбира се, бедни, слаби индивиди, които пушат прекалено много или ядат прекалено много…
Той би прибавил и „пият прекалено много“, но, изглежда предпочиташе да се самоизмамва. Ан слушаше със замряло сърце. Тя знаеше, че ако сега го попита направо дали контрабандира наркотици, той би се обидил от подобен въпрос. И освен това той й бе казал всичко, което тя искаше да знае.
Колата бавно влезе в Кавендиш Скуеър и спря до тротоара пред къщата й. Галантният мистър Леринг бе излязъл пръв, за да й помогне да слезе, но тя не му позволи… Ан стъпи на тротоара, затвори вратата зад себе си и червеноликият човек, като се намести по-удобно в обичайния си ъгъл, замина.
Тя стоеше накрая на тротоара, като гледаше след колата, когато изведнъж почувствува, че зад нея има някой. Видя светлината от цигарата му и би избягала в апартамента си, ако той не бе я заговорил.
— Чудесна нощ за разходка, мис Перимен.
Беше Брадлей.
— Да, много — каза тя неловко.
Имаше желание да мине покрай него и влезе в къщата, но нещо я задържаше.
— Добре ли прекарахте в Дома? Сигурно имате полезно влияние върху тези разбойници. В някой хубав разказ, разбира се, бихте имали. Те всички биха станали добри и мекосърдечни — много обичам думата „мекосърдечен“.
Тя направи гримаса при споменаване на думата, която му бе подхвърлила в съда.
— Сълзи биха изпълнили очите им, те биха се отказали от лошите си навици, биха отишли да секат дърва за четири пенса на час. Нещата не се развиват точно така, нали?
Той се държеше така приятелски, като че ли никога не бе стоял с побледняло лице под ударите на гнева й.
— Исках да ви видя по една дребна работа — каза той. — Има един призрак-цигулар, който ходи наоколо.
— Защо не го арестувате? — попита тя.
След първата изненада от срещата тя бе възвърнала малко самообладанието си.
— Да се арестуват призраци е невъзможно — каза той. — Виждали ли сте стария Ли Жозеф?
— А вие?
— Не повече от една негова бакенбарда — каза той весело, — а и никой друг не го е виждал.
Настъпи пауза, но тя все още стоеше.
— Кой ви каза, че съм била в Дома?
— Проследих ви дотам — каза той, без да се срамува. — А също и на връщане. При Марбл Арч се забавихте от голямото движение. Аз, като полицай, преминах веднага. Вие знаете моя метод.
Тя слабо се усмихна.
— Какво правихте след последната ни среща?
Това беше неочакван, но естествен въпрос. Тя чу тихия му смях.
— Гоних разбойници, апаши. Знаете ли какво е апаш? Това е джебчия, но също така и опасен крадец — всичко друго, освен контрабандист на захарин.
— Сигурна съм, че сте били много добър към тях — каза тя злобно.
— Добротата е моето призвание — каза той. — Нищо не ми доставя такова голямо удоволствие, както да поставя един разбойник в хубава килия, на хубаво легло, добре да го завия и да държа ръката му, докато заспи.
— След това излизате, хвърляте инструментите му и казвате, че никога не сте го виждали? — попита тя с гняв и той пак се засмя.
— Дон Кихот — нали? Аз винаги плача, когато заловените от мен получат повече от двадесет години.
Той гледаше зад нея. Тя видя светлините на един автомобил, който бавно идваше към тях. Той спря пред къщата.
— Сега ще ви кажа лека нощ, Мис Перимен. Чака ме малка хуманна мисия.
Той стъпи на калника и потъна в полицейската кола. Ан се върна в апартамента си, като чувствуваше особена лекота на сърцето си и когато, преди да си легне, отиде да види Марк, в очите й имаше блясък, какъвто той по-рано не бе виждал.
— Къде беше? — попита той.
— На разходка — беше отговорът.
Тя не каза нищо за Брадлей.
XVI
Имаше по-големи сили от Тайзър и невчесаните му приятели, които бяха контролирани от Марк. Временното, изкуствено спиране на работите беше най-малко неприятното последствие от враждебността на Марк. Много по-изкусно беше повреждането на една ос на колата, която се употребяваше от Брадлей. При бързина 45 мили в час по Грейт Уест Роуд, едно от предните колела изхвръкна — само чудо ги спаси от катастрофа.