Марк започна отново да търси връзка с белгийските и германските си доставчици. Повечето от стоката идеше от Белгия и сега трябваше да се измислят нови методи за контрабанда. Сега, когато Ан нямаше право да шофира и по крайбрежието беше установен аеропланен контрол, мъчнотиите бяха почти непреодолими. Ли Жозеф беше чудесен служител на организацията. Той беше във връзка с пътищата за съобщение, познаваше стотици моряци и имаше най-удобната къща за получаване на контрабандната стока. Имаше цели легиони от речни крадци, които развиваха тъмната си търговия нагоре и надолу по блатото, но те бяха съвършено неблагонадеждни и Марк изгуби много време, докато намери човек, на когото можеше да разчита, че ще получава стоката.
Една сутрин той закусваше с Ан — това беше времето, когато те най-често се виждаха — когато той й направи едно предложение.
— Мисля да наема една къща нагоре по реката — някъде между Тедингтън и Кингстън, с хубава ливада към водата, как ти се вижда това?
— Звучи очарователно — каза тя, но не вдигна очи от масата.
— Работата е почти в застой — каза той — и аз губя пари. Ти нямаш вече разрешение да караш. Мисля, че къщата на реката е твърде хубава идея, но тя трябва да бъде под баражите на реката.
Тя вдигна очи и го погледна право в лицето.
— Мъчиш се да намериш жена на мястото на Ли Жозеф? — попита тя и въпреки самообладанието си, той стана нервен.
— Не знам още…
— Какво искаш да правя аз в къщата с хубава ливада към водата? Не е ли по-добре къщата да бъде по-навътре, където не може да бъде наблюдавана?
Той възкликна гневно.
— Не знам какво да правя с тебе, Ан. Предполагаш ли, че аз…
Той се спря, като избираше някакво обяснение и тя се усмихна.
— Мислех, че искаш заместник на „Леди Стерс“ — каза тя, — място, където хората могат да донасят стоката. Не харесвам много тази идея. Страхувам се, че съм лоша контрабандистка.
— Не ставаше въпрос за контрабанда — каза той мрачно. — Ти си особено създание! Когато се опитвам да направя нещо за теб, веднага намираш някоя скрита причина за моята… — той се спря да потърси дума.
— Доброта — предложи тя. — Не, Марк, не мисля, че одобрявам всичко това. На първо място аз съм белязана, давана съм под съд, безпокоила съм Брадлей. Можеш да бъдеш сигурен, че където и да ида, ще бъда наблюдавана. Не искам да имам друго такова преживяване, каквото вече имах. — Тя затвори очи и потрепери. — Непоносимо беше, Марк… тази ужасна килия!
Той промени разговора, но беше горчиво разочарован. Това изглеждаше толкова сполучливо разрешение на затрудненията му. Стоката лесно би могла да бъде докарвана в къщата, която той беше вече избрал, с малка моторна лодка.
Само злоба го накара да каже без никакъв повод:
— Брадлей е влюбен в тебе, нали?
Той имаше удоволствието да види как лицето й стана божуреночервено и после изведнъж съвсем бяло.
— Това е глупаво — каза тя, но избягна погледа му.
— Ти го каза в съда — продължи безпощадно той. — Странно, че човек като него може да се влюби! Предполагам, че сега вече се е опомнил. Може само да е опитвал почвата. Тези хора често се опитват чрез жените да узнаят нещо. Мисля, че той те ненавижда.
Тя почти бе готова да представи доказателства за обратното.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо — каза тя късо и след две минути стана и си отиде в апартамента.
Сега тя решително гледаше фактите в лицето. Върна се в стаята си, където стоеше двойната рамка — Брадлей на едната страна, Рони на другата, извади портрета на детектива и го скъса на парчета. Ненавистта й не можеше повече да бъде подхранвана. Тя не мразеше Брадлей, не вярваше, че той е убил брат й. Тя вярваше, че…
Тук обаче фактите не можеха да се гледат в лицето. Той я обичаше, сигурна бе в това. И не можеше само, както каза Марк, да опипва почвата. Той бе влюбен в нея, но надживя ли тази любов, петното, което тя му хвърли в съда?
Марк не беше глупак. Симптомите, които откри в краткия разговор, можеха да имат само една диагноза. След като тя напусна масата, той стоя дълго така, с ръце в джобовете и лице, върху което лежеше изражение на тъпо изумление.
Тя харесваше Брадлей, не беше влюбена в него, разбира се, но къде водеше това? Вярата й в него бе разклатена. Всеки опит да я възобнови беше напразен. Един съюз между Брадлей и нея би имал неприятни последици. Той не можеше да си я представи да седи на подсъдимата скамейка и да свидетелствува против него, но всъщност най-опасните доказателства не се крият в съда, а в една малка стая в Скотланд Ярд.