Ан знаеше повече за „работите“ му, отколкото сама предполагаше. Може би не знаеше какво носи в колата си денем или нощем, но знаеше на кого го носи. Всяка нишка на конфедерацията беше в ръцете й. Той никога не бе мислил за женитба. Сега тя бе станала част от плановете му. Ако Брадлей я обичаше, с това той би убил с един куршум два заека — щеше да затвори устата на един опасен свидетел и да нарани човека, когото мразеше. Женитбата нямаше трайно значение в очите на Марк и не беше дело, за което трябва много да се мисли.
Докладваха му случки, които много го безпокояха. Полицейската дейност из страната може би беше спряла, но в столицата и околностите се извършваха систематически и подробни търсения. Какви ли не тъмни личности излизаха наяве в резултат на тези обиски. Крадците на автомобили първи почувствуваха удара. Една нощ в отговор на настоятелната покана по телефона Марк се срещна с един крупен купувач на крадени коли, който в миналото беше много полезен.
— Сега работят в квартала на доковете — каза човекът. — Претърсиха склада на Бергсън и намериха три коли, които следващата седмица трябваше да заминат с един индийски кораб. Хванаха Бергсън и сина му и чух, като ги увещаваха да облекчат положението им, ако издадат нещо от твоите афери.
— Споменаха ли за мен? — попита Марк бързо.
— Не казаха никакви имена, но всъщност имаха предвид теб — каза човекът. — Използвал ли си някога някои от хората на Бергсън за разпространение на стоката?
Марк пресметна.
— Не.
— Въпросът е в това — настоя събеседникът му, — че момчетата мислят, че твоята търговия с „кок“ раздвижва полицията и се мръщят. Изпратих всичките си машини за Бирмингам, а какво става с твоя склад?
Марк наемаше три гаража в Лондон, макар че „гараж“ беше твърде ласкав термин за това, което представляваха неспретнатите дворове и конюшни, които той употребяваше за складиране на стоки, които не трябваше да бъдат виждани от всеки.
— Там няма автомобили — каза той неловко. — Може да има най-много два, но те са на чужди имена.
Макар че не спомена за това, но една от колите беше на името на Ан Перимен.
— Казвам ти да внимаваш — предупреди го приятелят. — И друго нещо, старият Седемен има ли нещо против теб? Днес той излиза и се е разприказвал твърде много. Старикът беше приятел на Ли Жозеф, живееше при него, когато не беше в Дома. Какво знае той?
— Нищо — каза Марк гневно.
Силуетът на един трети човек в Кенсингтън гардън, мястото на срещата им, беше достатъчен да ги накара да потънат в тъмнината.
Марк беше много замислен, когато се върна в апартамента си. Дълго пуши пред огъня и после, като си спомни за малката кутия, която бе пристигнала същия следобед, извади я от касата и се вгледа в блестящото малко нещо върху кадифето. Той натисна звънеца за слугата. Ледсън дойде не, разбира се, в цветущо настроение, защото беше задържан повече от обикновения час. Той спеше вън, както всички прислужници на Марк.
— Иди в отсрещния апартамент, Ледсън, и попитай мис Перимен дали би била така добра да дойде за няколко минути.
Ледсън роптаеше вътрешно, защото това можеше да значи още един час. Обикновено, когато идваше Ан, Марк го задържаше да прислужва.
— Чух външната врата на апартамента й да се затваря преди малко, сър. Мисля, че не е в къщи — каза той.
Марк се обърна с гримаса.
— Иди и виж, не разсъждавай!
Той имаше влияние върху прислугата си — плащаше им добре. Ледсън беше семеен човек и преглътна обидата.
Той отвори вратата, на прага стоеше Тайзър, който избърсваше лицето си от пот, като че ли беше тичал.
— Тук ли е Мак Джил? — попита той шепнешком. — Кажи ми Ледсън, добри приятелю, в добро настроение ли е?
— Не знам, сър. Да му кажа ли…?
— Не, аз сам ще ида.
Той се промъкна в стаята и известно време Марк не знаеше, че той е вътре.
— Какво, по дяволите, искаш? — попита той.
Тайзър беше развълнуван, но това нищо не значеше, защото това беше нормалното му състояние. Той се провлече през стаята, като си търкаше ръцете и гласът му беше нисък и поверителен.
— Мой драги приятелю, какво мислиш направиха те? Обискираха Дома тази нощ.
Марк се намръщи.
— Брадлей?
— Ах, този човек — проплака Тайзър. — Не, не беше той. Един от сателитите му, скъпи Марк. Те арестуваха бедния Бели и Уоки и малкия Лю Маркс — ох, половин дузина от най-добрите момчета! А те нищо не правеха, скъпи Марк. Кълна ти се, това е най-безоснователният случай на преследване, за който някога съм слушал. Тези бедни момчета седяха и пиеха бира.
— Не намериха нищо, нали? — попита Марк бързо. — Казах ти да не им позволяваш да държат повече от една доза в помещенията.