Тайзър беше засегнат.
— Скъпи приятелю, ти знаеш, че не позволявам да се внася стока в Дома! Не ми вярваш, Марк. Влача се, мисля и се безпокоя от сутрин до вечер, животът ми е пълна и абсолютна мизерия. Служа ти отлично…
— Млъкни! — изръмжа Марк. — Какво търсеха те?
Пристигането на Ан съвпадна с въпроса.
— А, мила — каза Марк весело. — Тук е твоят „bete noir“ — трябва да го понесеш. Той е донесъл всичките си страхове и безпокойства.
Тайзър се усмихваше благодарно. Той знаеше, че в нейно присъствие най-малко биха му спестили обикновените ругатни.
— Добър вечер, мис Ан. Колко прекрасно изглеждате! — каза той. — Не можах да се въздържа, просто трябваше да го кажа!
Тя се обърна към Марк.
— Искаш да говорим ли, Марк? По-късно ли да дойда?
Той поклати глава.
— Не, не. Тайзър няма да остане. Дойде да ми каже, че жилището му е било обискирано тази нощ и някои от обитателите на Дома арестувани.
— Защо? — попита тя.
Тайзър отговори:
— По една работа, която се случи преди една или две седмици. Оказва се, че една тълпа проследила Брадлей, няколко души, разбира се…
— Нападнали са го? — попита тя бързо. Тя трябваше с усилие да се въздържи да не каже: „Той не ми каза“.
— Така разправят — каза Тайзър, — но не вярвайте на полицията. — Той поклати тъжно глава. — Изглежда, това е второ нападение, някой го ударил с бръснач.
По лицето й се изписа отвращение.
— Колко ужасно! — каза тя.
Тайзър се дръпна назад.
— Да. За нещастие — хм, — за нещастие не са улучили лицето му. Потресаващо би било…
— Знаеше ли нещо за това? — лицето на Марк беше бяло от гняв.
— Не, Марк. Кълна ти се, нищо не знаех за това. Чух едно от момчетата да съжалява човека зарад деветте месеца, които е получил.
— Знаеше ли нещо за това, пълзящ плъх? Не беше ли това твой план, беден безмозъчен пиячо?
Един поглед на Ан го накара да млъкне.
— Знаехте ли кой го е направил? — попита тя, като се обърна към Тайзър.
Той само слабо се усмихна и спомена нещо за „общото мнение“.
— Нараниха ли го?
— Има ли това някакво значение? — прекъсна я Марк нетърпеливо. — Бих желал да са прерязали проклетото му гърло! Това би оправдало нападението. Да се опиташ и да не успееш да го пипнеш!
За момент в гнева си той отхвърли всякаква предпазливост.
— Ти си слабоумен, Тайзър, мислиш само с половината на мозъка си, а даже и нея не употребяваш добре. Ако ги беше запалил и ги пратиш с револвери, сега нямаше да има мистър Брадлей.
— Да ги запали? — повтори Ан бавно и Марк се съвзе и засмя.
— За бога, Ан, не разбираш ли от хумор?
— Да ги запали с какво? — попита тя.
— С две, три глътки, разбира се — каза Марк. — Ето и на теб една, Тайзър, не искам да припаднеш на килима.
Тайзър прие с радост поканата и напълни до половина една голяма чаша с чисто уиски.
— Чудя се как не му се присмях на този човек — каза той. Изведнъж бръкна в един от вътрешните си джобове, извади една кутия и я отвори. Изпи до дъно чашата си и след това й показа съдържанието на кутията — дебела пачка изрезки от вестници. — Аз винаги ги нося с мен, един ден ще ги сложа в рамка.
Той погледна една от тях и се закиска глупаво.
— „Забележителна сцена в съда“, „Прочутият детектив и затворничката“ — зачете той. — А ето друга: „Любов в затвора. Обвинението на една жена срещу полицейски шеф“.
Той беше стигнал дотук, когато Ан издърпа изрезките от ръцете му. Лицето й беше бледо, очите искряха от гняв.
— Ако желаете забавление, намерете си друга играчка — изсъска тя и дори Марк се учуди на разпалеността й.
— Какво става с теб, Ан? — попита той.
Няколко секунди й бяха нужни, за да овладее гнева си.
— Ясно ли ти е, че мене ме смятате също за такъв глупак като Брадлей — каза тя. — Мислиш ли, че бих желала този — тя не намери подходящо име за Тайзър, — да показва изрезките на долните си приятели, за да се подиграват с мен?
— Ти не обръщаше внимание на това преди една седмица — промърмори Марк. — Не знам какво става с теб, Ан! Хвърляш се срещу хората при най-малката провокация.
Тайзър беше олицетворение на извинението.
— Вие сте последният човек в света, когото бих обидил, мис Перимен. Аз ги държах само като исторически документ.
— Но след случката всичко беше твърде забавно — настоя Марк. — Ти купи всички вестници и с радост ги чете.
Ан сви рамене.
— Сега те ме дразнят. Кого арестуваха? — попита тя.
— Не са важни хора — побърза да я увери Тайзър. — Брадлей каза, че ги е познал, което беше очевидна лъжа. Първо и преди всичко, те били с вдигнати яки в момента на нападението…