Той пак срещна заплашителния поглед на Марк.
— Човек би помислил, че си присъствувал на това нападение — каза той настървено и отклони разговора.
— Ан, искам да ти направя един малък подарък. — Той отиде до камината и от поличката над нея свали една плоска кутия. — Напоследък ние спечелихме доста пари.
Тя поклати глава.
— Бих желала да не е така — каза тя.
— Защо не? — попита Марк.
Беше й нужно известно време да събере мислите си и ги изрази в думи, които биха били най-малко обидни.
— Ще ти кажа, Марк. Не съжалявам, че мистър Тайзър е тук, защото той знае толкова по твоите работи, колкото и самият ти. Повече от една година съм с теб. През последния месец преди да бъда арестувана, направих двадесет пътувания до различни части на страната и на всяко пътуване не вземах повече от два фунта стока.
— Е? — каза Марк, когато тя спря.
— Това прави четиридесет фунта — кимна тя. — Шестстотин и четиридесет унции. Казвал си ми, че печелиш по три шилинга на унция контрабанден захарин, а това е по-малко от сто лири печалба на месец. По-малко от моите разходи, които са почти сто лири.
— Това не е малка печалба, мис Перимен — побърза да я увери Тайзър. — Много фирми биха били доволни да имат сто лири чиста печалба на месец.
— Освен това ти не разпространяваш всичката стока, моя мила — каза Марк с усмивка. — Ти си една от многото.
Той й подаде малката кутийка.
— Брадлей каза, че съм непризнателна — продължи тя. — Надявам се, че не съм. Мога ли да видя какво има вътре.
Тя отвори кутийката и извика от възхищение.
— Колко са хубави! — каза тя. — Октагонални диаманти — колко странно!
— Няма нищо необикновено — каза Марк. — Един познат бижутер ги приготви за мен.
Тя чу Тайзър да мърмори нещо в екстаз.
— Октагонални диаманти — повтори Ан бавно. — Мъчих се да си спомня. Близо преди два месеца нападнаха един бижутериен магазин на Бонд стрийт — октагонални диаманти, — вярно. Един човек на име Смит уби помощник-магазинера.
Тя видя лицето на Марк да побледнява.
— Не ставай глупава. Има хиляди диаманти с такава форма. Не мисли, че ще ти дам същия диамант…
Тя постави кутийката обратно в ръката му. Очите й бяха широко отворени, тя, изглежда, беше завладяна от някакъв ужасен спомен.
— Ние чакахме в коридора пред полицейския съд, когато отидоха да доведат Смит — каза тя с нисък глас. — Те ни затвориха в килиите и ни заключиха, така че да не можем да видим лицето на един убиец. Това беше така ужасно!
— Полудяла ли си? — изръмжа Марк, като грубо щракна капака на браслетената кутийка. — Какво става с теб? Тайзър — той кимна многозначително към вратата, — ще се видим по-късно.
Тайзър беше принуден да намери някакъв предлог, който да направи напускането му естествено. Влажната му ръка докосна тази на Ан.
— Трябва да ида да нагледам момчетата в участъка. Полицаите биха ги оставили да умрат от глад, ако можеха. Ще ви кажа лека нощ, мис Перимен.
Марк почака, докато вратата се затвори зад него.
— Сега, Ан, седни и бъди добра. Има ли нещо не в ред? Какво е то?
Тя остави чантата си на масата и отиде към камината.
— Не знам — каза тя с бездушен тон.
Марк лесно схвана, че сега е моментът, като използува настроението й, да наблегне на един жизненоважен въпрос.
— Ти си напълно права относно нашите печалби — каза той весело. — Те не са големи, както трябва. Аз мислех за едно намаление на разноските.
Тя кимна.
— Аз съм вероятно най-голямата ти разноска — каза тя, без да отвърне поглед от огъня.
— Така е — той се усмихна. — Апартаментът ти струва хиляда на година.
Тя се обърна.
— Винаги съм искала да ида на по-евтино място, Марк — на което той високо се изсмя, а Марк се смееше твърде рядко.
— Няма да те изпъдя на студа, мое момиче. Мисълта ми не е за това.
Той избегна погледа й, като се взираше в килима.
— Аз имам тук две стаи, които никога не използувам — каза той.
— В този апартамент? — попита тя бързо. — Мислиш да ми предложиш тези две стаи?
— Няма нищо лошо в това… — почна той, но тя се усмихна и поклати глава.
— Това не би било по-евтино за мен — каза тя.
— Но изглежда абсурдно, нали? — каза Марк. — Ти сама в този грамаден апартамент на другия край на етажа и аз сам в този!
Очевидно това не изглеждаше така глупаво за нея.
— По-скъпо е, признавам, трябва ли да бъда откровена и непризнателна?
Той чакаше.
— Бих желала да живея другаде — каза тя.
— Далече от мене?
Тя кимна.
— Мислиш, че хората говорят за теб? — подразни я той, но чу къс смях.