— Това не ме безпокои — каза тя. — Тайзър току-що ми припомни, че дори и в затвора говорят за мен.
Той се приближи до нея и постави ръка на рамото й.
— Какво става с теб, Ан? — попита той и когато тя поклати глава: — Ти мислиш, че хората имат впечатление, че ти живееш с мен, както мисли Брадлей?
Тя го погледна бързо при тези думи.
— Така ли мисли той? — попита тя.
— Разбира се. Той намекна за това в съда.
Тя се усмихна недоверчиво.
— Не. Той каза: „Ако вече не си тръгнала по този път“. Той беше много ядосан на мен, тогава би казал всичко, но не мисли така. Ако знаех, че е така…
Той леко раздруса раменете й, но за негово неудоволствие тя се освободи от ръцете му.
— Би се уплашила до смърт, нали? Ти би желала да нараниш тази свиня, както и аз. Не би го наранила повече, ако… смениш апартамента си.
— Това би наранило мен най-много — каза тя спокойно и той в момента не схвана добре думите й.
— Брадлей е твърде странен дявол. Рони обичаше да говори за него по цели часове. Те бяха почти приятели…
Какво ставаше с него напоследък? Той се питаше с проклятие. Удивлението в очите й му подсказа, че е отишъл твърде далече, за да се върне.
— Е, добре, те не бяха напълно приятели… — почна той.
— Ти ми каза, че Рони го е мразел и той е мразел Рони.
Това беше вече обвинение от нейна страна.
— И това е истина — каза той високо, но тя не беше убедена.
— Мъчно е да се повярва, че той е убил Рони, всеки ден става все по-мъчно. Не знам защо, но така е. Така каза и той, че е бил приятел на Рони — каза тя меко.
Марк Мак Джил се чувствуваше неудобно.
— Може би е било особен род приятелство — предложи тя. — Знаеш ли, Марк, ти ме уплаши.
— Няма нищо за плашене — отсече той.
Тук той стигна до мъртва точка в обясненията си. Намери се в задънена улица, откъдето не можеше лесно да се измъкне.
Тя стоеше до огъня и хапеше долната си устна.
— Има ли някаква възможност историята на Брадлей да е вярна? — попита тя бавно. — Не, не за Рони. Искам да кажа, че стоката, която разнасях по страната и събирах от аеропланите да е кокаин?
Тя вярваше, че е така. Това беше ужасното откритие, което направи. Цялата тази система от лъжи, зад които той се криеше, беше рухнала. Кога? Миналата седмица? В съда? От нещо, което бе научила?
Той се опита да разсее страховете й.
— Мили боже, ти не вярваш на Брадлей, нали? Той е лъжец. Средният полицай е по-голям лъжец от средния престъпник. Кокаин! Какво ужасно обвинение!
Тя поклати глава.
— Не можех да повярвам, доверявах ти се напълно, знаех, че върша работата на Рони, но не мислех много за това. Голяма глупачка съм.
Ако го бе погледнала, той би действувал, но тя не го погледна. Той трябваше да се надява изключително на гласа си, а човешкият глас е голям предател.
— Постоянно течащата вода отнася камъните далече, нали? Брадлей разколеба вярата ти в нас, Ан, ти почваш да му вярваш.
Тя поклати глава.
— Не мога да забравя този Смит. Те оставиха прозорчето на килията ми отворено и аз го видях, когато той мина — приличаше на диво животно.
— Вчера той бе осъден на смърт — каза Марк безмилостно и когато чу вика й: — Е, добре, моя мила, хора, които правят такива неща, трябва да плащат за тях! Той ще срещне мистър Смит!
— Марк! — каза тя с ужас и Марк се озъби.
— Радвам се, че Тайзър не беше с нас, когато срещнахме палача. Би припаднал десет милиона пъти. Вероятно е даже да умре на място.
— Нервите ти са железни — каза тя.
— Въобще нямам такива — каза Марк весело. — Сега какво ще кажеш за този етаж? Вярвам, че ще бъдеш добре тук. Няма да ме виждаш повече, отколкото ти е приятно. Ще наема още слуги.
— Защо? — попита бързо тя.
— Но така ще бъде по-малко неудобно. — Сам Марк се почувствува малко засрамен, когато видя спокойната й усмивка.
— Да — каза тя.
И изведнъж нещо се случи с него — някакво настоятелно, диво желание, родено за една секунда и задоволено в следващата. Тя седеше до него, трябваше само да протегне ръце и да я достигне. В миг тя бе в ръцете му и той целуваше бялото лице, обърнато към него. Тя не се бореше, седеше странно напрегната и нещо в нейната неподвижност го изстуди и той я пусна.
Тя отиде до масата, където бе оставила чантата си, отвори я и извади нещо оттам.
— Виждаш ли това, Марк?
Той видя — беше малък браунинг.
— Защо носиш револвер? — попита той, без да си поеме дъх, но тя не отговори на въпроса.
— Следващия път, когато направиш това, ще те убия.
Гласът й беше стоманен, нямаше никакво вълнение в него. Той беше като ударен.
— Не правя сцена, нито истерии — каза тя. — Само те предупреждавам.