Выбрать главу

Когато човекът излезе:

— Проклет глупец си ти, Тайзър! Там има питие за теб.

Но треперещият човек беше намерил вече пътя към бюфета. Марк чу звука от наливането на питието в чашата.

Ледсън се върна с палтото и шапката.

— Питай мис Перимен дали ще бъде така добра да дойде след няколко минути, много е важно — каза той.

Той трябваше да издърпа насила бутилката от ръцете на Тайзър.

Минутите бяха скъпи. Марк чувстваше сложността на положението. Стоката трябваше да бъде изнесена от Лондон и имаше само едно лице, на което той можеше да се довери — Ан. Нямаше нужда да бъде викана, тя се обади по телефона веднага, след като Марк напусна стаята и Ледсън й предаде поканата.

Той привеждаше в ред стаята, когато се почука на вратата и той излезе да отвори. Човекът, когото чакаше, стоеше на вратата.

— Влезте, мистър Брадлей — каза Ледсън нервно.

Той последва детектива в столовата.

— Мистър Мак Джил ще се върне скоро. Мислех, че няма да дойдете.

— Къде е отишъл?

— Отиде да телефонира, сър. Мисля, че по-добре ще бъде да изляза, ще кажа, че вие сте ме отпратили.

Брадлей кимна. Останал сам, той се заразхожда из стаята, но не направи опит да разгледа книжата върху масата на Марк, нито въобще да прави някакво претърсване.

Той гледаше фотографиите върху камината, като се чудеше дали Мак Джил има роднини, когато чу звук от обръщане на ключ в брава и външната врата се затвори. Обърна се, като очакваше да види Марк, но беше Ан, която стоеше на прага и го гледаше с израз на тъпо изумление.

— Добър вечер — каза Брадлей тъжно.

— Защо… добър вечер, мистър Брадлей — заекна тя. Гласът и маниерите й издаваха смущение.

Ледсън, който не беше напуснал етажа, влезе в този момент.

— Всичко е в ред, Ледсън, влязох с ключ — каза тя бързо. — Мистър Мак Джил ми го даде тази сутрин. — При последното изречение тя повиши тон и постави малък, плосък ключ на масата. — Припомни му, че съм му го върнала.

Ледсън гледаше ту единия, ту другия.

— Мога ли да ви услужа с нещо, мис?

Тя поклати глава и когато той излезе, каза:

— Обикновено аз не нося ключове от други апартаменти.

В гласа й имаше известно раздразнение.

— Знам това — усмихна се той.

Последва неловка пауза.

— Няма ли да седнете? — той предложи един стол.

Пак пауза.

— Чудех се какво бих могъл да ви кажа, когато ми се удаде случай за това. Нямах такъв миналата нощ, нали? Страшно се срамувам от себе си.

Той знаеше за кой случай говори тя.

— Мисля, че не се държахте естествено този ден.

Тя сви рамене.

— Е… не. Радвам се, че мислите така. Това е много благородно от ваша страна. Доволна съм, че не пострадах от моята глупост.

Тя взе ключа от масата и започна да си играе с него и той знаеше, че тя нарочно привлича вниманието му върху начина на влизането й в апартамента.

— Интересно е защо влязох в този апартамент тази нощ. Мистър Мак Джил ми го даде, защото искаше да влизам свободно, когато него го няма, знаете… да си наредя нещата… понякога аз забравям работите си. Много съм небрежна… не, че идвам често тук.

Тя говореше малко несвързано. Брадлей вътрешно се радваше.

— Да има човек ключ е много удобно — каза той.

— Да, но аз често не… повече от един път не съм го взимала. — Тя се засмя нервно. — Не знам защо говоря за това, но сигурна съм, че не сте от хората, които биха мислили разни недостойни неща.

Брадлей мислеше много за недостойните дела на хората, но не и за нея. Той й го каза и тя се зарадва като дете.

— Действително? — попита тя нетърпеливо.

— Нищо като недостойните неща, които вие мислите за мен — каза той остро.

Тя поклати глава.

— Не знам. Бих искала да изтърпя някакво наказание за по-раншната ми глупост — задето ви ударих, за нещата, които ви казах в съда.

— Ще ви предложа едно наказание — прекъсна я той бързо. — Искам да ми обещаете, че при никакви обстоятелства няма да напуснете дома си тази нощ.

— Но аз не живея тук, вие знаете. — Тя настояваше на това. — Апартаментът ми е от другата страна на етажа — аз наистина не живея тук. Това е апартаментът на мистър Мак Джил и аз го използувам доста, но…

— Много добре, обещайте ми, че няма да напускате това здание тази нощ — каза Брадлей.

— Нямам намерение да го напускам…

— Сега може да нямате намерение да го напускате — продължи той, — но искам да ми обещаете, че нищо няма да ви застави да го напуснете тази нощ — нищо!

Тя се усмихна на неговата разпаленост.

— Но ако стане пожар?

— Не бъдете глупава — каза той почти нежно и те се засмяха.

Ан въздъхна тежко.

— Вярвам — каза тя и в този момент те чуха отварянето на външната врата и гласа на Марк в хола.