— Няма да напусна това здание тази нощ — повтори Ан. — Ще отида утре, ако искате.
— Утре ще бъде късно — каза Марк. — Бъди разумна, Ан. Знаеш, че не бих настоявал, ако нямаше причини за това. А знаеш също така, че не бих те пращал, ако имаше някакъв риск за тебе.
— Рискът не ме плаши — каза Ан спокойно. — Не искам да ида, това е всичко.
Тайзър издаде някакъв жален звук, но другият го накара да мълчи.
— Не говори. Добре, Ан, прави каквото знаеш. Не отивай, моя мила. — Той извади една пура и я запали. — Какво каза Брадлей?
Разговорът беше изведнъж променен.
— Нищо особено — каза Ан.
— Чудя се как можете въобще да му говорите — каза Тайзър, като бършеше мокрото си лице.
— Какво каза той? — попита отново Марк.
Ан сви рамене с безразличие.
— Как сте и всичко друго от този сорт.
— Той тук ли беше, когато ти влезе?
Ан кимна.
— Ледсън не ти ли каза, че той е тук?
— Не — каза Ан. — Аз влязох с твоя ключ.
Лека усмивка заигра на устните на Марк.
— Охо! Това му е подействувало много.
Тя се замисли за момент.
— Не мисля така.
Отиде при рояла и замислено се облегна на него.
— Той не е от хората, които биха мислили лошо.
Марк пак се усмихна.
— Така ли?
Тя седна до пианото и прекара пръсти по клавишите, изсвири един откъс от Лоенгрин и спря.
— Той има работа с толкова лоши хора, че е мъчно да мисли въобще за някого добре — каза тя. — Интересно е, защо той говори за Ли Жозеф? Аз мислех много за него днес.
Марк стоеше прав и я наблюдаваше намръщено.
— Никога не съм те виждал в такова настроение, Ан. — Не си играй само с пианото — изсвири нещо, отдавна не си свирила.
Тя виновно вдигна очи.
— Не ми се свири — каза тя и добави: — О, много добре… спомняш ли си как съдията каза „много добре“?
Тя засвири. Марк кимна към Тайзър.
— Нещо се е случило с Ан — каза той шепнешком.
— Не мога да я разбера — трепереше Тайзър. — Нервите ми са опънати до крайност.
Ан извика от пианото:
— Изгасете някои от лампите, не мога да свиря Шопен при такава светлина.
Марк отиде към ключа и изгаси всички лампи, освен тази при пианото и двете малки над камината, и в настъпилата тъмнина лицето на Тайзър се сви в гримаса на крайна безпомощност.
— Не мога да търпя това, Марк, тя е дяволски темпераментна.
Но Марк Джил не го слушаше.
— Защо се интересува този човек от Ли Жозеф? — попита той.
Тайзър се огледа и понижи глас.
— Мислиш, че той знае, че е жив?
— Жив? Глупак! — каза Марк ядосано. — Застрелях го от шест крачки. Бих могъл да видя мястото, където куршумът удари гръбнака му. Жив! Не би могъл да избяга, това беше абсолютно невъзможно. Той лежи в калната дупка под къщата.
Мелодията се промени, звуците сега бяха страшно познати.
Тя свиреше „Chausou d’Adien“. Тайзър хвана рамото му.
— Марк, чуваш ли какво свири? Спри я, за бога! Той свиреше същото на цигулката си.
— Млъкни, глупак! — изръмжа Марк. — Една мелодия не може да ме накара да треперя.
Внезапно Ан спря да свири и вдигна глава.
— Какво е това? Чухте ли нещо? — попита тя.
— Нищо не съм чул. Вероятно си чула гласа на Тайзър.
Тя поклати глава.
— Беше звук от цигулка — каза тя.
— Въобразяваш си — каза Марк.
Още докато говореше, той чу слаби звуци от цигулка. Това беше мелодията, която свиреше старият Ли.
— Слушай!
Звукът идваше от съседната стая — от спалнята на Марк.
— Някой свири — каза Марк, направи една крачка, но изведнъж видя вратата на спалнята му бавно да се отваря и на светлината се появи…
— Ли Жозеф! — възкликна той.
Малко повече побелял, по-наведен, косата му по-невчесана, старият кожен калпак изтъркан и износен; цигулката беше под мишницата му; държеше лъка в покритата си със сини жили ръка.
Ан беше станала от стола и наблюдаваше не страхливо, но съвършено погълната от това видение. Тя чу как Тайзър изпищя и падна на пода, като скриваше лице в ръцете си.
— Махни го! Махни го! Ти си мъртъв… шест крачки!
— Ли Жозеф! — пробъбри пак Марк.
Старецът показа неравните си зъби в зловеща усмивка.
— А, добрият Марк и добрият Тайзър! Влезте, мои малки! — Той въведе в стаята невидимите си деца. — Вижте добрите приятели на Ли Жозеф… виждате ли ги, малки Хайнрих и Ханс? Това е добрият Марк. Ти ще дойдеш скоро в „Леди Стерс“, нали Марк? И ти млада леди, сестрата на Рони, ще дойдеш да видиш стария Ли Жозеф? Скоро ли ще дойдеш?
Ан кимна.
— Когато полицията ми върне къщата, аз ще ви повикам.
Той не каза нито дума повече на Марк, нито на страхливеца на пода. Премина през стаята и никой не го спря. Марк го наблюдаваше удивен и скоро чу външната врата да се затваря.