Тя наведе очи, за да обмисли въпроса.
— Кой заема мястото на Рони сега във вашата… организация? — попита тя.
Марк простря ръце.
— Кой би могъл да го замести? Такъв човек не се намира лесно.
— Аз мога.
Той отвори изумено уста.
— Вие?
Тя кимна.
— Да, аз. Управлявам кола толкова умело, колкото и бедният Рони.
Той беше поразен, за момент изгубил самообладание. Очакваше да срещне някакво слабо създание, което се нуждае от помощ. Ако не беше желанието да убеди единствената роднина на Рони и да спре продължителните разследвания, които близките твърде често предприемат, той в никакъв случай не би я довел в „Леди Стерс“.
Хиляди варианти минаваха през ума му.
— Ще се присъедините ли към нас? — Той ентусиазирано й подаде ръцете си. — Малко момиче, вие сте съюзник, за какъвто винаги съм мечтал.
Очите й срещнаха неговите.
— Можете да ме наричате Ан — каза тя. — И съюзничеството ни ще бъде само по отношение на работата.
Този беше един от малкото случаи в живота на Марк Мак Джил, когато му направиха забележка, без той да може да реагира.
II
В „Леди Стерс“ нямаше телефон. Ли Жозеф беше предпазлив човек и никога не харчеше безразборно парите си. Дълго, след като си бяха отишли посетителите, той седя свит в едно голямо, старо кресло, което бе приближил до кръглата маса. Лампата, поставена в единия край на масата, осветяваше лежащите пред него пет дребно изписани листа от едно недовършено писмо, което той бе извадил изпод леглото си.
Той се вдигна бавно от мястото си и отиде в съседната стая. Вгледа се през големия прозорец към канала. Зелените и червените светлини на един влекач, движещ се по Темза, дълго привличаха погледа му. После той взе цигулката, намести я под брадата си и прекара лъка по струните. Скоро обаче музиката не го задоволи. Постави цигулката на мястото й, върна се при масата и отново взе перото в ръка.
Не беше леко да се напише това писмо, но то трябваше да бъде написано. После щеше да го сложи в един плик и ще отиде да намери стария Седемен, който живееше някъде наблизо. Седемен веднага би занесъл писмото на инспектор Брадлей.
Макар че той не говореше добре английски, писмено се изразяваше по-умело. Той прочете първия лист, който му попадна.
„… Мак Джил знаеше, че Рони е във връзка с вас. На Рони Перимен не можеше много да се вярва, когато беше пиян. Той пиеше твърде много. Беше се карал с Мак Джил и искаше да напусне организацията. Поиска моя съвет и аз също споделих, че искам да напусна и се върна в Мемел, където е домът ми и където живеят внуците ми. Мисля, че Мак Джил беше подушил всичко това, защото през въпросната нощ той дойде тук, след като беше проследил Рони от Лондон. Рони беше пиян. Беше един часът през нощта, когато Мак Джил и Тайзър пристигнаха. Скараха се. Рони каза, че не иска да има нищо общо с убийства. Той каза, че Мак Джил е отговорен за случката при Северната и Южна банка, където един полицай беше убит. Той даже се осмели да каже, че само ако вдигне пръста си и ние всички ще влезем в затвора. Ако не беше казал това, струва ми се, че и аз нямаше да остана жив. Само защото той включи и мен в работата, Мак Джил не ме заподозря. Рони беше седнал до масата, държейки една голяма чаша порто, която аз му бях сипал. Той я поднасяше към устата си, когато Мак Джил го удари с дръжката на револвера по главата и повтори удара си, когато той вече падаше. Мак Джил овърза тялото с чаршаф и го пусна в лодката ми. Не знам къде го отнесоха, но когато след половин час се върнаха, ми казаха, че Рони се е съвзел и си е отишъл в къщи. Мак Джил ме заплаши, че ще ме убие, ако кажа, макар и една дума. Тогава не ми каза какво да обясня на сестрата на Рони. Едва по-късно, когато изпрати да я доведат, той ми каза…“
Ли Жозеф постави листа отново пред себе си. Оставаше още малко да се пише. Когато свърши разказа си на следващата страница, попи написаното, сгъна листа и постави писмото в плик. Докато правеше всичко това, не преставаше да си говори тихо на руски.
— … Виждаш добре, гълъбчето ми, аз трябва да направя това, иначе те ще хванат стария Ли, ще сложат въже около врата му и ще го пратят при вас, мои малки духове!
От време на време се навеждаше да погали тези странни, малки създания, които само лудите му очи можеха да видят.
— Така, така… по-добре този зловещ Мак Джил да умре, нали? Много лошо би било, ако тази мила госпожица, която беше тук тази вечер, стане негова приятелка…
Той чу звук от обръщане на ключ и вдигна глава, като мушна веднага писмото в пазвата си. Бяха стъпките на Марк — той ги познаваше много добре. Тайзър също беше с него. Ли забеляза това, преди вратата да се отвори и те да влязат.