— Да — каза тя.
Той погледна нерешително към вратата на парка.
— Мистър Брадлей знае ли, че ще дойдете?
— Мисля, че знае — отговори тя.
В този момент тя видя как една фигура бързо влезе в парка и се отправи към тях. Тя го срещна на половината път.
— Искали сте да ме видите? — каза бързо Брадлей. — Какво се е случило? Получих писмото ви в десет и половина тази вечер, когато се върнах. Телефонирах ви, но бяхте излезли.
После той видя полицая.
— Какво иска? — попита той.
Тя обясни малко неразбрано защо беше дошла и след това:
— Помолих го да остане. Помислих, че може да се нуждаете от помощ.
— Не сте ми пратили вие писмото, нали?
Тя поклати глава.
— Марк Мак Джил ли го прати?
Въпросът я уплаши. Дотогава тя не знаеше, че може да причини на Марк непоправима вреда, а това беше последното нещо, което искаше да направи.
— Знам само това, че аз го писах. Но после ми дойде наум, че ще помислите, че аз съм ви писала…
— Което и направих — каза той с усмивка.
Той погледна нагоре и надолу по пустия път.
— Полицай, иди в тази посока. Бъди готов в нужда. Познаваш ли ме?
— Да, мистър Брадлей.
— Добре — каза Брадлей и се засмя. — Не знам каква помощ би могъл да ми окажеш… а, да, претърси градината зад мен и виж да не лежи някой в тревата.
Полицаят изчезна.
— Сега, Ан Перимен, какво да правя с вас?
— Мислите ли, че има опасност? — попита тя с уплашен шепот.
Той кимна.
— Да. Марк Мак Джил е знаел, разбира се, че ще позная почерка ви, а също така и нещо повече — за чувствата ми към вас, Ан.
Тя мълчеше.
— Да си отида ли? — попита тя. — Не мога ли да повикам още един полицай?
В този момент някакъв часовник удари единадесет.
— Страхувам се, че вече е късно — каза Брадлей.
Той бръкна в задния си джоб и извади нещо, което блесна на светлината. Като погледна вляво, той видя светлините на един автомобил, който се движеше по средата на шосето и идваше към вратата. Инспекторът усети, че опасността е тук. Извика предупредително на полицая и като се обърна към момичето, хвана го за ръката и го накара да мине зад малката ограда, която отделяше парка от пътя.
— Легнете долу! — заповяда той.
— Но…
— Не говорете! Правете каквото ви казвам.
В следващия момент тя се намери на тревата, с лице измокрено от роса. От мястото, където лежеше, можеше да вижда колата. Сега тя се движеше по-бързо. Изведнъж сви към мястото, където стоеше Брадлей и после…
Тя не можеше да каже три или четири пъти стреляха. Чуваше свистенето на куршумите, които минаваха покрай нея и се забиваха в земята. После чу писък на полицейска свирка и колата изчезна от погледа й.
Сега стреляше Брадлей. Тя чуваше равномерното тракане на автоматичния му револвер и шум от тичащи стъпки.
— Стани и си иди в къщи! — прозвуча гласът на Брадлей.
Когато тя се изправи, той беше вече изчезнал.
Отвсякъде се чуваха полицейски свирки. Като пресече пътя, тя налетя на градинаря, който накратко й разправи какво бе станало.
— Автомобилът изскочи от парка като светкавица… едва не се блъсна в един омнибус… продължи по Ексибишън Роуд с бясна бързина. Чухте ли стрелбата?
Тя поклати глава.
— Къде е мистър Брадлей? Той е човекът, който преследва, нали? Качи се на едно такси и замина след тях.
В това време се появи полицаят.
— Някой стреля по някого от колата. Там ли бяхте, мис?
Тя му каза, че е лежала в тревата.
На полицая му беше ясно само едно от задълженията му.
— Трябва да взема името и адреса ви — каза той и изглеждаше по-спокоен, когато ги записа в бележника си.
Той, изглежда, се чудеше дали трябва да я пусне, но тя успя да отстрани тази нова неприятност и се върна в апартамента си, като се страхуваше да не срещне Марк. Седна на един стол и повече от час се мъчеше да се справи с хаоса в главата си. Звукът на звънеца накара сърцето й да спре да бие. Какво щеше да каже на Марк, ако…
Беше Брадлей. Тя почти щеше да заплаче от облекчение, когато го видя.
— Това е стар трик — те са го опитвали и по-рано — каза той, когато влезе. — С изключение на това, че тази кола беше бронирана — ние я намерихме изоставена в Пимлико. Вътрешността беше облицована със стомана. Тези момчета не обичат да рискуват.
Той я погледна особено.
— Понеже не съм убит — и вие няма да бъдете арестувана — каза той.
Тя го погледна с отворена уста.
— Аз арестувана? Защо? — попита тя.
— Не ви ли е ясно, че ако бях убит или зле ранен и колегите ми трябваше да се занимаят с тази случка, те първо биха потърсили обяснение за присъствието ми по това време в парка и биха намерили вашето писмо. Нямаше да срещнат трудност да познаят почерка, защото аз съвсем глупаво написах думата Ан на мястото, където трябваше да стои подписът ви.