Тя се готвеше да излиза, когато той я повика обратно.
— Няма да забравиш Рони, нали, Ан? Не е от значение какъв съм аз или какво съм направил, дали търгувам с кокаин или със сладка стока, това не променя факта, че Брадлей уби брат ти.
— С какво търгувахте? — попита тя и една загадъчна усмивка беше отговорът му.
— Със захарин — каза той спокойно. — Но има ли това някакво отношение към смъртта на Рони.
— Не знам. — Тя говореше с мъка, като че уплашена от твърдението, което изказваше. — Ако бях полицай и познавах хората, които разпространяват тази адска стока, не бих се поколебала да убия човека, който я носи. Страшно е да казвам това, Марк, но така го чувствувам. Като си представиш какво прави тя на хората, които я взимат, как разрушава всичко порядъчно в тях, всяка надежда — почти всичко човешко, смъртта изглежда твърде малко наказание.
Той отвори широко очи от удивление.
— Би ли казала това и за Рони?
— За всеки — каза тя спокойно.
Той пак се засмя.
— Трябва да помолиш Тайзър да ти разреши да говориш на едно от неговите събрания — каза той. — За бога! Ан, ти си чудесна! Никога не мислех, че си такава моралистка! Да?
Беше прислужникът с телеграма. Той я взе и я отвори, докато говореше безгрижно.
— Би ли се учудила, ако знаеш, че Рони имаше същите теории. Но те не продължиха дълго: Рони твърде много обичаше парите. Той ми дължеше повече от петстотин лири, когато умря; никога не съм ти казвал това, пък и то не е важно. Той охотно взимаше пари в заем.
Той хвърли поглед на телеграмата и се намръщи.
— Странно — каза той.
Тя забеляза неприязънта в гласа му, когато говореше за брат й. Безполезно беше да се кара с Марк. Той почука с показалеца си по телеграмата.
— Преди един месец тези новини биха били добри. Но сега, когато моята мила пратеница е изпълнена със съмнения и приятелски настроена към „Летящата бригада“, е твърде опасно.
Тонът му беше весел, но тя видя, че той е загрижен.
— Да не е пристигнал захарин? — попита тя със слаба усмивка.
Той кимна и й подаде телеграмата. Беше подадена в Бирмингам и гласеше: „Л. 75 К. К. Очевидно забелязан. Както винаги“. Подпис нямаше. Тя знаеше само, че последното изречение значи, че стоката е дошла с аероплан.
Лицето на Марк беше мрачно.
— Казах на тези глупаци да не пращат вече. Това е сигурно пакетът на Лютер.
Той погледна момичето и се усмихна мрачно.
— Предполагам, че ако ти предложа да събереш тази стока, ти ще позвъниш на Брадлей, за да ме пипнат.
— Захарин ли е? — попита тя.
— Кълна се, да.
Той беше така искрен, че тя се подлъга. За момент се поколеба.
— Не бих могла да я събера, колкото и да искам — каза тя и той бързаше да използува случая.
— Ако под „събера“ разбираш да я донесеш тук, това е последното нещо в света, което бих искал. Но необходимо е някой да намери пакета и да го потопи в най-близкото езеро. Ако са видели аероплана, те ще претърсят навсякъде.
— Къде е това? — попита Ан любопитно.
— „Л“ е гората Ашдаун, мисля.
Той отиде при писалището си и извади един плосък пакет, който имаше вид на папка за попивателна. Под нея той измъкна около дузина прозрачни листове хартия. Те бяха разделени на малки квадрати, а на страните на листовете имаше показателен номер или буква. От една полица извади една голяма плоска книга, всяка страница, от която беше почти колкото писалището, на което беше поставена. Той обърна няколко страници, докато намери търсената.
— Да, гората Ашдаун — каза той.
Той постави внимателно два листа прозрачна хартия върху картата.
— Ето мястото, където е бил пуснат пакетът. — Той посочи към квадрата. — Разбира се, той може да ни даде само едно малко указание, освен ако е летял много ниско. Трябва да го търсим в радиус от 50 ярда. Не е далеко от шосето и лесно ще се намери — на южната страна на едно езеро. Тези пилоти винаги взимат водата за ориентир.
Той отбеляза един кръг по картата.
— Езерото ще е под ръка за потопяването на стоката. Какво ще кажеш, Ан?
Тя не отговори веднага. Такова едно пътешествие не беше за нея ново. Понякога не беше лесно да се намери пакетът.
Марк Мак Джил не можеше да познае какво ставаше в главата й. Впечатлението му беше, че тя се страхува — той не можеше да си представи тя да замисля предателство. Познаваше я добре.
Но Ан мислеше съвсем друго. Сега имаше случай да успокои веднъж завинаги съмненията си. Откак беше изгубила вяра в Марк, не бе имала благоприятен случай да провери истината в твърденията му.
— Как ще ида? Ще ме забележат, че карам колата и вероятно ще бъда арестувана — каза тя.
Той не беше подготвен за този отговор и за момент не можа да измисли нищо.